Определение № 9122 от 06.03.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9122 гр. София, 06.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110123831 по описа за 2025 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 06.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 23831/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 422080/30.12.2025 г. от Т. И. А., чрез адв. А. С., за допълване на Решение № 21764/28.11.2025 г. по гр. д. № 23831/2025 г. по описа на СРС, 156ти състав, в частта за разноските. Твърди, че още на 02.11.2025 г. чрез ССЕВ подал до съда електронно подписано становище, към което били приложени договор за правна помощ и списък за разноските, които обаче били докладвани на председателя на 156-ти състав на СРС едва на 03.11.2025 г. след приключването на открито съдебно заседание, насрочено за същата дата и след като делото е било обявено за решаване. Поддържа, че своевременно е представил доказателства за сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение, но същите неправилно не му били присъдени с постановеното по делото решение. Ето защо моли съда да допълни решението по делото в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата от „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на искането за допълване на решението в частта за разноските. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради 1 което е процесуално допустима, като по същество съдът намира следното с оглед изложените по-долу мотиви.

От мотивите на решение № 21764/28.11.2025 г. по гр. д. № 23831/2025 г. по описа на СРС, 156-ти състав, се установява, че съдът е приел, че с оглед изхода на делото право на разноски има единствено ответникът, но последният не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е представил надлежно доказателства, че такива действително са сторени от него към момента на приключване на съдебното дирене и приключването на устните състезания, поради което на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да се присъждат деловодни разноски.

Настоящият съдебен състав намира, че доколкото липсва произнасяне в частта за разноските, процесната молба има характер на такава за допълване на решението, като същата е частично основателна.

С оглед разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски (вж. Определение № 423 от 02.12.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС ІV г. о.). По аргумент за противното, когато такова искане не е направено до приключване на производството пред съответната инстанция, то не може да бъде уважено по - късно, чрез провеждане на производство по реда на чл. 248 ГПК. Такъв извод следва и от задължителните за съдилищата постановки в т. 11 н а Тълкувателно решение № 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС , според която претенция за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Според трайната съдебна практика, вкл. Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, на страната се присъждат само реално сторени разноски, като съобразно гореизложеното доказателствата за тяхното извършване също следва да са представени най-късно до приключване на последното открито заседание.

Според разпоредбата на чл. 62, ал. 2 изр. 1 ГПК, срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата (респ. друго писмено изявление на страната) е станало по пощата или по електронен път. В този случай не е решаваща нанесената дата в регистратурата на съда при техническата обработка на молбата на следващия ден, в работно за съда време (така Определение № 5344/21.11.2024 г. по гр. д. № 4006/2024 г. на ВКС, ІІІ г. о. и посочената в него съдебна практика). Електронното изявление, с което се извършва процесуално действие, се смята за получено от съда, до който е адресирано, с постъпването му в системата на единния портал за електронно правосъдие (чл. 62, ал. 4 от ГПК).

Преценката дали е спазен срокът за подаване на електронното изявление се прави по отношение на относимите към съответното производство процесуални действия. Съгласно чл. 102ж ГПК електронните изявления до съда се подписват с квалифициран електронен подпис, когато законът предвижда писмена форма за извършването им и наличие на подпис, какъвто е и настоящия случай. Съдилищата не могат да откажат приемане на електронни изявления, с които се извършват процесуални действия, когато са спазени изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 г. и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, и изявленията са подписани с електронен подпис, когато законът изисква саморъчен подпис за валидността на определени изявления (чл. 102б от ГПК).

В случая от извършена справка и приложените по делото писмени доказателства се установява се, че на 02.11.2025 г. в 15:26 ч. ответникът Т. И. А.а, чрез адв. А. С., е подал чрез Системата за сигурно електронно връчване становище (ССЕВ), постъпило в Софийски районен съд на 03.11.2025 г. в 11:08 ч. Подаването е извършено в предвидената от закона електронна форма, подписана с КЕП и валидно удостоверяваща както подателя, така и автентичността на съдържанието на документа. Към становището са приложени договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК. Така от извършеното върху становището отбелязване на съдията-докладчик същото му е било докладвано на 03.11.2025 2 г. след провеждане на насроченото за същата дата откритото съдебно заседание. В тази насока от протокола от о.с.з от 03.11.2025 г. заседанието е започнало в 09:11 ч. и приключило в 09:14 ч., като съдът е обявил, че ще се произнесе с решение. Тъй като документите са подадени чрез ССЕВ преди заседанието, съдът приема, че ответникът е изпълнил задължението си за своевременност. Докладването им на съдията-докладчик на следващия ден е административен въпрос, който не може да преклудира правото на ответника на разноски, след като системата показва подаване в срок.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 14.03.2025 г., сключен между Т. И. А., от една страна в качеството на доверител, и адв. А. С., от друга страна в качеството на довереник. По договора е уговорено осъществяването на правна защита и съдействие за производство по настоящото дело, като е договорено възнаграждение от 400,00 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой.

В срока за отговор на молбата по чл. 248 ГПК насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност. Само, ако разноските са присъдени в производство, по което страните не са били призовани за открито заседание и редът за размяна на книжа не осигурява на страната възможност да се запознае с направените от насрещната страна искания и представените доказателства във връзка с разноските възражението би могло да се направи в производството по чл. 248 ГПК (така Определение № 878/28.02.2024 г. по гр.д. № 3373/2023 г. по описа на ВКС, II г.о.). В случая, доколкото доказателствата за извършените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение са били представени за първи път като приложение към становище, изпратено чрез ССЕВ на 02.11.2025 г. и докладвани на съдиятадокладчик на 03.11.2023 г. след приключване на открито съдебно заседание на посочената дата, след като делото е било обявено за решаване, то ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД не е имал възможност да вземе становище относно дължимостта и/или размера на претендираното адвокатско възнаграждение, респ. да релевира възражение за прекомерност, поради което първият възможен момент да стори това е в производството по реда на чл. 248 ГПК. Предвид изложеното съдът намира възраждението за процесуално допустимо, а по същество за основателно.

В правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Според постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е прието, че „С приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.“.

В постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е възприето, че „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се 3 представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“.

Следователно в случая безспорно се установява, че ответникът е заплатил на адв. С. сумата от 400,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или 4 правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.