Решение № 966 от 23.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 966 гр. Плевен, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430107603 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството по делото се развива по съединени дела №7603/2025г. и №7609/2025г. по описа на ПлРС, образувани по искови молби на Л. В. С., ЕГН**********, *** против Изи Асет Мениджмънт АД, ***, със седалище и адрес на управление: *** и Файненшъл България ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление: ***.

В исковите си молби по съединените дела ищцата твърди следните обстоятелства, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че ищцата сключила договор за паричен заем *** и договор за паричен заем *** с ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД, както и договор за предоставяне на гаранция *** и договор за предоставяне на гаранция ***, сключени чрез „Изи Асет Мениджмънт" АД с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД.

Навеждат се доводи, че с уговорения в договорите за паричен заем фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушавали 1 добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, което обуславяло нищожност на клаузата за уговореното възнаграждение. Ищцата се позовава на съдебната практика приемаща, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Навежда се също така довод, че нищожността на тези клаузи влечало нищожност на целите договори.

Сочи се, че не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, изискващ в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент па разходите. Твърди се, че действително приложения в кредитните правоотношения ГПР бил различен от посочените в договорите в размер от 46,26 % и 47,76%. Така бил заблуден потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорките за ГПР и от тук до нищожност на клаузите за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитните сделки поради липса па задължителен реквизит от съдържанието на договорите за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Навеждат се доводи, че уговореното възнаграждение за фирмата поръчител било разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не бил включил в договорения ГПР от 46,26 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради това посоченият в потребителския договор размер на ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Това представлявало „заблуждаващат практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита па потребителите. С това кредиторът недобросъвестно увредил 2 потребителя, който сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер па 46,26 % ГПР. На кредитополучателя не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв бил размера на всички разходи, които следвало да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере икономическите последици па поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следвало да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер па 1800 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 46,26%, с общ размер на всички плащания 1920,00лв. Поради това, че кредиторът не предоставил вярна информация, потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в договора по ясен и разбираем за него начин действителната стойност на ГПР.

Твърди се, че на собствено основание били нищожни и сключените договори за предоставяне на гаранция от 28.09.2021 г. и 30.12.2020г. и уговорките за заплащане на възнаграждение за гарант не били породили правни последици, като в тази насока се навеждат доводи: Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата па ч.л.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без 3 предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзаддъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48 - да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата/.

Поради изложеното, според ищцата, клаузите, която предвиждали, че се дължало възнаграждение за осигуряване на поръчител били в пряко противоречие с целта па Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредитора било в изключителен интерес само на търговеца и във вреда па потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действал добросъвестно.

Това, според ищцата, изпълвало общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/, процесните договорки следвало да бъдат квалифицирани като неравноправни и непораждащи правни последици за потребителя.

Сочи се също така, че договорите за гаранция имали акцесорен характер и можело да съществуват валидно единствено при условие, че съществувал действителен главен дълг. И тъй като по изложените по-горе съображения на ищцата, кредитните сделки били нищожни, то не били породили правно действие и сключените договори за учредяване на поръчителско правоотношение.

4

Като следствие от изложените обстоятелства се отправя искане за постановяване на решение, с което:

Да се прогласи спрямо „Изи Aceт Мениджмънт" АД нищожността на договор за паричен заем *** и договор за паричен заем *** Да се прогласи по отношение на „Файненшъл България" ЕООД нищожността на договор за предоставяне на гаранция *** и договор за предоставяне на гаранция ***

Да бъде осъден ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД да възстанови на ищцата заплатените от нея в периода от 28.09.2021г. до 15.12.2025г. без правно основание суми в общ размер на 160,00 лв. по процесния договор от 28.09.2021г. и за периода от 30.12.2020г. до 15.12.2025г. платени по процесния договор от 30.12.2020г. суми в размер на 300лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът ”ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД е депозирал писмени отговори в срока по чл.131 от ГПК, с които ангажира становище за неоснователност на исковете, насочени срещу него.

Ответникът „ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал писмени отговори, с които оспорва исковете.

В о.с.з. на 03.06.2026г. е допуснато изменение на цената на исковата претенция по чл.55, ал.1, предл.1 срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД за възстановяване на недължимо платени суми по договор за кредит *** която се счита предявена за сумата от 313,47лв. с равностойност 160,27 евро.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представения препис на Договор за паричен заем *** че същия е бил сключен между ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател и ищцата Л. В. С., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно този договор на ищеца е бил предоставен заем от 1800 лв., който е следвало да се върне на 16 седмични погасителни вноски за период от 08.10.2021г. до 21.01.2022г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40.00 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 46,26 %.

5

Според обективираното в чл.4 от Договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от сключването му да представи на заемодателя конкретно определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на получавано трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции; 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане на задължението по потребителския договор; или 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Установява се, че ищцата и ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, са сключили договор за предоставяне на гаранция *** представен в препис по делото, по силата на който вторият ответник като гарант се е задължил да издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя по процесния Договор за заем *** Съгласно чл. 3, ал.1 от договора, потребителят се е задължил да плати възнаграждение на гаранта в размер на 736лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 46 лв., за периода от от 08.10.2021г. до 21.01.2022г. Потребителят се е задължил да заплаща уговореното възнаграждение на гаранта по начините, установени в договора за заем.