Определение № 7134 от 27.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7134 гр. София, 27.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20261100502958 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413, ал. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „УИЗ Еър Унгария“ Лтд, действащо чрез „Уиз Еър Унгария“ КФТ- клон България, ЕИК 200830927, срещу издадената Заповед № 9485 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.03.2024г., постановена по ч.гр. дело № 11084/2024г. по описа на СРС, 68-ми състав в полза на заявителя М.В.В., в частта за разноските за възнаграждение за един адвокат за разликата над сумата от 400 лева до присъдените 450 лева.

В частната жалба са изложени съображения, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /редакция ДВ, бр.

88 от 04.11.2022г./ е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за защита по съдебни дела в размер на 400 лева за интерес до 1000 лева. В случая материалният интерес бил в размер на 488,96 лева. Поддържат, че съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредбата в производствата за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми, тоест на всички претендирани суми в заповедното производство, конкретно на сумата от 244,48 лева.

Предвид което на адв. Парисова следвало да се присъди възнаграждение в размер на 400 лева. Релевират възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Сочат, че процесуалният представител на заявителя бил подал единствено бланково заявление за издаване на заповед за изпълнение, а не бил изготвил искова молба. Намират, че адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева се явявало прекомерно високо в сравнение с процесуалните действия, които пълномощникът на заявителя бил извършил в заповедното производство и тяхната фактическа и правна сложност. Искането към съда е да намали адвокатското възнаграждение и да обезсили заповедта в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за присъдения размер над 400 лева поради прекомерност на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение. Направено е искане да не бъдат 1 присъждани разноски в полза на насрещната страна, тъй като се касаело до процедура, свързана с изменение на акта на СРС относно дължимите разноски.

С молба от 28.01.2026г. жалбоподателят е посочил, че поддържа частната жалба, с която били поискали възнаграждението да се намали от 450 лева до 400 лева. Сочат, че с молба от 15.07.2024г. били представили платежно нареждане за сумата от 432,68 лева, която включвала държавна такса в размер на 25 лева, законна лихва в размер на 7,68 лева, както и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. С частната жалба се оспорвал размера на присъденото адвокатско възнаграждение над сумата от 400 лева.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК ответникът по жалбата – М.В.В., чрез процесуалния си представител адв. Ц.П. - И., не е депозирал становище.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени представените доказателства, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление по чл. 410 ГПК от 23.02.2024г., подадено от М.В.В. чрез адв. Ц.И.П.- И., с искане за издаване на заповед за изпълнение срещу „Уиз Еър Унгария“ КФТ- клон България, ЕИК 200830927 за сумата от 250 евро /с левова равностойност от 488,96 лева/, представляваща обезщетение по чл. 7, ал. 1, б. „б“ от Регламент /ЕО/ 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. за закъснение с повече от 3 часа на полет с номер W 6 4351, планиран за изпълнение на 23.01.2023г. с дестинация летище София до летище Милано.

Към заявлението е приложен договор за правна защита и съдействие, сключен между М.В.В. и адв. Ц.И.П.- И.. В т. III от договора е посочено, че е договорено възнаграждение в размер на 950 лева, от които 450 лева, платени в брой към момента на подписване на договора, а останалите 500 лева при подаване на искова молба при възражение по заповедното производство.

На 28.03.2024г. е издадена Заповед № 9485 за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът „Уиз Еър Унгария“ КФТ- клон България, ЕИК 200830927 да заплати на заявителя М.В.В. сумата от 488,96 лева (четиристотин осемдесет и осем лева и 96 стотинки), представляваща обезщетение на основание чл. 7, т. 1, буква „а“ от Регламент (ЕО) 261/2004 на Европейския парламент и на съвета от 11 февруари 200 4г. за закъснение с над три часа на полет W6 4351 от летище София до летище Милано, Бергамо на 23.01.2023г., резервационен код: BC7VFS, ведно със законна лихва за период от 23.02.2024г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в размер на 25,00 лева (двадесет и пет лева) и адвокатско възнаграждение в размер на 450,00 лева (четиристотин и петдесет лева).

Препис от заповедта е връчен на длъжника на 16.04.2024г.

Постъпило е възражение по чл. 414а ГПК, в което е посочено, че на 03.04.2024г. по банковата сметка на АвиоХелп ЕООД било заплатено обезщетение в размер на 488,95 лева.

Посочено е, че в кратки срокове ще бъде представено доказателство за плащането на съдебни разноски и законна лихва.

2

На 15.07.2024г. е постъпила молба от длъжника, към която е приложено платежно нареждане за сумата от 432,68 лева, което включвала съдебни разноски- 425 лева и законна лихва в размер на 7,68 лева, платени на 22.05.2024г. С оглед цялостното плащане на сумите по заповедта е направено искане съдът да не издава изпълнителен лист, да обезсили заповедта и да прекрати делото.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Частната жалба е депозирана от легитимирано лице- длъжник в заповедното производство, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване. Жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е и ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения.

В заповедното производство намират съответно приложение всички общи правила по Част I от ГПК, вкл. и за отговорността за разноски.

Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси и разноски се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от искането. Следователно предпоставките за присъждане на разноски са две и следва да се изпълнени кумулативно – 1) искането да е уважено и 2) да са представени доказателства за направените разходи - за платени такси и разноски, респективно да е осъществена защита от адвокат в полза на заявителя. В настоящия случай и двете предпоставки са установени. Искането по заявлението е уважено в цялост, за което е издадена и заповед за изпълнение на парично задължение. От заявителя по делото е представено доказателство (договор за правна защита и съдействие – лист от 10 от делото на СРС) за осъществена на заявителя правна защита от адвокат и за заплащане на уговорения хонорар от 450 лева, за който изрично е отразено, че е платен в брой.

Спорният въпрос е относно това какъв е справедливият размер на адвокатско възнаграждение, дължимо на заявителя в заповедното производство с оглед релевираното с частната жалба възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. По този въпрос въззивният съд намира следното:

На първо място следва да се приложи Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. съдът намира, че с цитираното решение СЕС е постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен 3 с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и изводите в него. С оглед на което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и цената на предявените искове, а не прилагайки Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията й към датата на сключване на договора за правна защита.

В конкретния случай следва да се посочи, че извършените от процесуалния представител на заявителя действия се изразяват в подаване на заявление по чл. 410 ГПК по образец, както и подаване на молба за отстраняване на нередовности на заявлението, а именно представяне на доказателства за платена държавна такса. На следващо място цената на претендираното вземане е в размер на 250 евро.

Предвид гореизложеното при съобразяване на горепосочените критерии, както и пределите на частната жалба, въззивният съд намира, че присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до посочената от жалбоподателя сума в размер на 400 лева. Присъждане на възнаграждение в по-голям размер не кореспондира на правната и фактическата сложност на делото и обема на извършени действия от процесуалния представител на заявителя.

По изложените съображения съдът приема, че частната жалба е основателна, а обжалваната заповед за изпълнение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде отменена в обжалваната част за разликата над 400 лева до сумата от 450 лева.

С частната жалба жалбоподателят е претендирал разноски за настоящото производство.

Съдът намира, обаче, че такива не се дължат, тъй като производството има несамостоятелен характер с идентичен предмет на този по чл. 248 от ГПК и не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК. В производството по разноските /каквото по същността си е производството по настоящото дело, доколкото единственият спорен въпрос е по размера на разноските за адвокатско възнаграждение на заявителя/, страните не си дължат разноски, тъй като в това производство не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски /в този смисъл Определение № 489 от 17.10.2017г. по ч. гр. д. № 3926/2017г. на ВКС, ІV ГО, Определение № 933 от 17.09.2018г. по ч. гр. д. № 2845/2018г. по описа на ВКС, ІV ГО и др. /.

Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, настоящото определение не подлежи на касационно обжалване.

4

Поради изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Заповед № 9485 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.03.2024г., постановена по ч.гр. дело № 11084/2024г. по описа на СРС, 68-ми състав в частта за разноските, присъдени в полза на заявителя М.В.В., ЕГН ********** за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 400 лева до присъдения размер от 450 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________