Решение № 3936 от 01.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3936 гр. София, 01.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100504005 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 10.12.2022 г., постановено по гр. дело №6065/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 41 състав, е признато за установено по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, че ответникът П. К. дължи на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл.

150 ЗЕ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 3 721, 80 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 05.11.2021 г. до окончателното погасяване на вземането; сумата от 624, 05 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 26.10.2021 г., както и сумата от 29,09 лв., представляваща главница за услуга дялово разпределение на периода от 01.11.2018 г. до 31.03.2020 г. ведно със законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 05.11.2021 г. до окончателното погасяване на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 24.11.2021 г. по ч. гр. дело №63386/2021 г. по описа на СРС, 41 състав, като е отхвърлен искът за главница за ТЕ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 4 935,66 лв. за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. и искът по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 761,10 лв. и за периода от 15.09.22019 г. до 26.10.2021 г.; искът за главница за услуга ДР за разликата 1 над уважения размер до пълния предявен размер от 30,76 лв. и за периода от 01.10.2018 г. до 31.10.2018., както и изцяло искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата за ДР на стойност 6,40 лв. и за периода от 01.12.2018 г. до 26.10.2021 г.

Срещу решението в отхвърлителните части е постъпила въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се излага довод, че съгласно чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. на топлофикационното дружество е определен срокът, в който клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми. Според въззивника, съгласно чл. 33,ал. 4 от ОУ от 2014 година обаче клиентите изпадат в забава след изравняване на отчетния период. По изложените съображения се иска отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от П. К., с която оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага се становище, че в обжалваната част решението е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Срещу решението е постъпила втора въззивна жалба от ответницата П.

К. в уважителната част с оплаквания за неправилност и необоснованост.

Излагат се доводи, че по делото ищецът не е доказал реалното доставено и потребено количество топлинна енергия, както и че ищецът не е доказал, че на процесните дати клиентът не е осигурил достъп до имота за отчет.

Предвид неправилно изчисленият размер на количеството ТЕ, неправилно е бил определен и размерът на мораторната лихва върху главницата. Поддържа се, че по делото не била доказана по размер и услугата за ДР. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“, с която оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага се становище, че в обжалваната част решението е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Депозирана е и частна жалба вх. №50981 от 23.02.2023 г. от П. К. срещу определение №6286 от 15.02.2023 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК от районния съд. В жалбата се излагат доводи, че съдът неправилно е изчислил и събрал държавна такса от ищеца за предявените искове и неправилно е разпределил отговорността за разноски за ДТ върху ответницата върху този по-голям размер. Оспорва се размера на адвокатското възнаграждение за заповедното производството в размер на 50 лв., като съдът неправилно е приложим Наредбата за минималните размери на адвокатски възнаграждения.

По изложените съображения се иска ревизиране на решението и в частта за разноските, което искане е оставено без уважение от страна на районния съд.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД.

2

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението в отхвърлителната част не се обжалва от страните, поради което е влязло в сила.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно, а в обжалваната част е и допустимо.

Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС.

Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. По изложените във въззивната жалба доводи, настоящата въззивна инстанция намира, че следва да добави и следното:

Спорът между страните е пренесен пред настоящата въззивна инстанция с оплаквания по отношение на размерите на предявените от ищеца претенции.

Ответницата оспорва обстоятелството, че в имота е предоставена ТЕ, услуга ДР в твърдените количества и на твърдяната стойност, както и размера на всяка отделна претенция, в това число мораторна лихва, за които е осъдена от първоинстанционния съд, а ищецът е останал недоволен от уважените от районния съд размери.

Тези оплаквания са неоснователни, тъй като със съдебно-техническа експертиза по делото, която не е оспорена от страните своевременно и настоящата въззивна инстанция кредитира като обективна и професионално изготвена, е прието, че през процесния период е доставена ТЕ и услуга ДР, като стойността на същите е изчислена при съобразяване на действащата нормативна уредба и в хипотезата, че не е осигурен достъп до имота от страна на клиента за отчет на УДР. В тази връзка следва да се уточни, че едва с подадената въззивна жалба ответницата оспорва положението, установено 3 със СТЕ, че на процесните дати клиентът не е осигурил достъп до имота за отчет, поради което същото е предклудирано. От друга страна, това възражение е неоснователно. Видно от представените по делото писмени доказателства, а именно протокол от 25.04.2019 г. и протокол от 30.06.2020 г. е констатирано, че при посещение на адреса служителите на третото лице – помагач не са получили достъп до процесния имот.

Неоснователни се явяват и останалите оплаквания на въззивника „Топлофиакция София“ ЕАД касателно приложението на института на погасителната давност. Следва да се уточни, че неправилни са доводите на въззника, че приложими към спорното материално правоотношение са ОУ от 2014 г. Както правилно е приел районният съд, с оглед исковия период, приложими се явяват ОУ от 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.1 и ал.2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Поради което настоящата въззивна инстанция приема, че правилно по делото е прието, че са погасени по давност вземанията за периода от 01.05.2018 г. до 31.08.2018 г. В останалата част въззивната жалба на въззивника „Топлофиакция София“ ЕАД се явява бланкетна, тъй като не са изложени конкретни оплаквания и с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, при липса на пороци, касаещи валидността и допустимостта на решението, въззивният съд не следва да извършва проверка относно правилността на решението в останалата отхвърлителна част.

Неоснователни се явяват оплакванията на въззивницата П. К. и относно главницата за услуга ДР. При съвкупния анализ на събрания по делото доказателствен материал, в това число СТЕ, с което е установено, че през процесния период третото лице – помагач е извършило доставка на услуга ДР в процесния имот за процесния период в съответствие с Методиката за дялово разпределение на ТЕ в СЕС, по делото се установява по несъмнен начин претенцията за ДР както по основание, така и по размер, като правилно, въз основа на своевременно релевирано възражение за погасителна давност е прието, че вземането за периода от 01.10.2018 г. до 31.10.2018 г. е погасено по давност.

Предвид така изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части, а подадените въззивни жалби следва да бъдат оставени без уважение.

По частната жалба:

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Определението за разноските се постановява в закрито заседание и се връчва на страните. То може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

4

В настоящия случай частната жалба е депозирана в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Съдът намира неоснователни оплакванията на частния жалбоподател относно събраната по делото държавна такса. Съгласно чл. 72 ГПК, за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. За предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Правилно районният съд е приел, че в настоящия случай се дължи държавна такса в хипотеза на чл. 415, ал. 4 ГПК, а именно довнесена държавна такса след заповедно производство.

Неоснователно е и оплакването, че съдът неправилно е уважил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е намалил размера на адвокатския хонорар за заповедното производство до сумата от 50 лв.

На първо място следва да се уточни, че на съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда /Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС/.