Решение № 115 от 09.07.2025, Районен съд - Оряхово

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Оряхово, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: В.Л.П. при участието на секретаря В.И.И. като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20251460100213 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от управителите си С.Н.Н. Н.М.Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е. К. срещу Й. М. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес в гр. Оряхово, общ. Оряхово, обл. Враца, ул. „Топ Баир“ № 21, с искане за установяване дължимостта на сумата от общо 10 408,95 лв., включваща следните задължения: главница в размер на 3860,41 лв. по Договор за потребителски кредит № 40019106770 от 02.08.2023 г., 1540,50 лв. договорна лихва за периода от 01.11.2023 г. до 05.11.2024 г., 1511,12 лв. незаплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 2908,88 лв. незаплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси, 274,80 лв. лихва за забава за периода от 02.09.2023 г. до 05.11.2024 г., 313,24 лв. законна лихва за периода от 05.11.2024 г. до 29.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.01.2025 г. до окончателното й погасяване. Претендират се и разноски по делото. За исковите претенции е издадена заповед за изпълнение № 44/31.01.2025 г. по чл. 410 ГПК от 10.04.2023 г. по ч. гр. д № 68/2025 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

От името на ищеца се твърди, че на 02.08.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 40019106770 за сумата от 4000 лв., със срок от 36 месеца, при вноска от 193,71 лв., с ГПР от 49,14 %, ГЛП – 41 % и общо задължение по кредита – 6973,54 лв. Сочи се още, че са поискани и закупени допълнителни услуги по кредита – Фаст в размер на 1600 лв. и Флекси в размер на 3080 лв., като вноската по тези услуги е била определена 1 на 130 лв. месечно. Възнаграждението за тези услуги се разсрочва за срока на кредита на равни месечни вноски. Именно затова общото задължение на ответницата е възлизало на 11 653,54 лв., с общ размер на месечната вноска – 323,71 лв. Уточнено е също, че тези услуги са закупени по желание на длъжника и е изброено какво включват - приоритетно разглеждане на искането за кредит, отлагане на определен брой погасителни вноски, намаляване на определен брой вноски, смяна на падежна дата и пр.

Твърди се, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си по договора, като е предоставило на ответницата сумата от 4000 лв., но тя е заплатила по кредита единствено сумата от общо 943,56 лв., отнесени за погасяване на 647,42 лв. вноски по погасителен план, 236,14 лв. лихви за просрочие и 60 лв. такси по тарифа за събиране на вземането. Сочи се, че длъжникът е изпаднал в забава и кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 05.11.2024 г. и ответницата е уведомена с писмо, с обратна разписка. След това е начислено обезщетение за забава в размер на 313,24 лв. за периода от 05.11.2024 г. до 29.01.2025 г.

Въз основа на изложените съображения ищецът желае спрямо ответницата да бъде признато за установено, че същата дължи на ищцовото дружество подробно посочените по-горе суми, за които е издадена Заповед № 44/31.01.2025 г. по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 68/2025 г. по описа на РС Оряхово (не се претендират 500 лв. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 06.02.2024 г.), като се претендират и разноски по заповедното производство и по настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата Й. М. М., ЕГН **********, действаща чрез пълномощника си адв. Д. М. от АК Пловдив, с който претенциите се оспорват като неоснователни, с възражение за нищожност на процесния договор за кредит и дължимост единствено на главницата по него. Сочи се, че в договора за кредит не е посочено действителното ГПР по кредита и договорът се явява нищожен на това основание, като е цитирана практика на СЕС и практика на българските съдилища. Именно затова се претендира, че ответницата дължи единствено главницата от 4000 лв., като се приспадне от нея вече платената сума към ищеца в размер на 943,56 лв. Претендират се разноски в производството, като е изразено становище, че при уважаване на исковите претенции, разноските следва да останат в тежест на ищеца.

След като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът прима за установено следното от фактическа страна:

С определение № 222 от 28.05.2025 г., неоспорено от страните, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК 175074752 и Й. М. М., ЕГН ********** е сключен Договор за потребителски кредит № 40019106770 за сумата от 4000 лв. и всички други условия по него, както и че ответницата е усвоила главницата по кредита, но до настоящия момент е заплатила на ищцовото дружество само сумата от 943,56 лв.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че „Профи Кредит България“ ЕООД е отпуснало кредит на ищцата в размер на 2

4000 лв. за срок от 36 месеца, с месечна погасителна вноска от 193,71 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,14 % и при ГЛП от 41,00 %. Съгласно договора ищцата следва да заплати възнаграждения за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размери съответно на 1600 лв. и 3080 лв., разпределени също на 36 месечни вноски по 130 лв., като по този начин общата сума по договора е определена на 11 653,54 лв., а общият размер на месечната вноска по кредита е станал 323,71 лв.

Между страните не се спори, че ответницата не е заплащала в срок дължимите суми по кредита и същият е станал предсрочно изискуем, тъй като от сключването му на 02.08.2023 г. до настоящия момент ответницата е заплатила по него единствено сумата от 943,56 лв. Именно затова ищцовото дружество е депозирало заявление по чл. 410 ГПК за заплащане на всички непогасени задължения по кредита, за които е издадена заповед за изпълнение № 44/31.01.2025 г. по чл. 410 ГПК от 10.04.2023 г. по ч. гр. д № 68/2025 г. и в настоящото производство се иска безспорното установяване на задълженията на ответницата за главница в размер на 3860,41 лв. по Договора за потребителски кредит № 40019106770 от 02.08.2023 г., 1540,50 лв. договорна лихва за периода от 01.11.2023 г. до 05.11.2024 г., 1511,12 лв. незаплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 2908,88 лв. незаплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси, 274,80 лв. лихва за забава за периода от 02.09.2023 г. до 05.11.2024 г., 313,24 лв. законна лихва за периода от 05.11.2024 г. до 29.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.01.2025 г. до окончателното й погасяване.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Основателността на исковите претенции е обусловена от възражението на ответницата за нищожност на процесния договор за кредит – т.е от установяване на валидността на правоотношението между страните по процесния Договор за потребителски кредит № 40019106770 от 02.08.2023 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, вкл. и договорите върху неоткрити наследства.

Ответницата се позовава на първата хипотеза на чл. 26, ал. 1 ЗЗД по отношение на атакувания договора за кредит, като твърди, че ГПР по кредита не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и не отразява действителния, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – цената за допълнителни пакети от услуги „Фаст“ и „Флекси“ , която по своята същност представлява печалба за кредитора и следва да се плаща от ответницата периодично, с месечната погасителна вноска по кредита, прикрита под формата на „допълнителни услуги“, за да не фигурира в официално обявения ГПР по кредита от 49,14 %. Така размерът на ГПР на практика се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждения за закупени допълнителни пакети от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.

3

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя. Уговарянето на цената на пакети с необосновани предимства, събирани по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.

В текста на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е посочено, че кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а съдът намира, че допълнителните услуги, които са посочени в процесния договор представляват действия по усвояване и управление на кредита. Услугата „Фаст“, която се изразява в приоритетно даване на становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице към момента на сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а не само от тези, на които се дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между приоритетното и обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“.

По отношение на услугата „Флекси“ от общите условия към договора е видно, че предварително са посочени варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената „в полза на кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска.

В допълнение на горното следва да се отбележи, че задълженията за заплащане на допълнителни услуги нарушават и принципа за еквивалентност на насрещните престации, вкл. принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Неморално и неетично е да се уговаря възнаграждение за услуги, които не са предоставени на клиента, тъй като дължимостта на възнаграждението по тях не зависи от това дали реално ще бъде използвана услугата по време на действие на договора. Предвидено е, че възнагражденията за 4 незадължителните услуги стават изискуеми с подписване на договора за кредит, като се разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски към месечните погасителни вноски по кредита, като изискуемостта им е в пълен размер, дори да не е ползвана никоя от тях. При положение, че в договора е предвидено заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали ще бъдат предоставени допълнителните услуги на практика се заобикаля забраната в чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги представляват разходи по кредита за потребителя. Тези разходи би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР щеше да надхвърли максималния законов размер. За да не се допусне това кредиторът е използвал формулировката на „пакет от допълнителни услуги“, чрез която заобикаля забраната на закона относно размера на ГПР. Очевидна е целта на кредитора да постигне непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР, чрез позволени правни средства – „поискани и закупени допълнителни услуги“. Всъщност кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на над 100 % от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което от една страна противоречи както на цитираните ограничения в ЗПК, така и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност.