Решение № 3575 от 13.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3575 гр. Пловдив, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330113510 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. И. А., ЕГН **********, чрез пълномощника си - ЕАД Е.И., против „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК 200599406, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.

22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г. е недействителен поради противоречие с императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1460 лева/746,49 евро, представляваща платена без основание за периода от 05.12.2019 г. до 15.08.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер на 2000 лева, при посочен в договора ГПР в размер на 49,11 % и годишен лихвен процент от 23 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответното дружество. Твърди се, че ищецът сключил договор за гаранция /поръчителство/ с “Фератум Банк” ЕАД / МУЛТИТУД, по силата на който се задължил да заплати възнаграждения на дружеството гарант в размер на 1500 лева, платимо разсрочено, заедно с погасителната вноска по кредита. Сочи се, че ищецът усвоил заемният ресурс и изпълнил задълженията си по двата 1 договора. Навеждат се доводи, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушаване на въведените от законодателя императивни изисквания относно формата и съдържанието на договорите за потребителски кредит. В процесния договор не било посочено какви са условията за прилагане на годишния лихвен процент, поради което не била спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

На следващо място се твърди, че липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, като в него не било включено възнаграждението за поръчителство и по този начин посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния такъв. Това представлявало „заблуждаваща търговска практика” по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Изтъква се, че възнаграждението, предвидено за осигуряване на поръчител било разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и доколкото това не било сторено се достигало до нарушаване на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното се претендира, че сключеният договор се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България“ ЕООД, с който се излага становище за неоснователност на предявения иск. Твърди се, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие за сключването на договор за кредит. Сочи се, че Мултитюд Банк (Малта) е самостоятелно юридическо лице, а договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна. В случая ищецът сам избрал в електронния формуляр като обезпечение предоставяне на поръчителство от Мултитюд Банк (Малта) и след като се запознал с дължимите такси по договора за гаранция, подал заявление за сключване на договор за потребителски кредит. След това потребителят получил по имейл проекти на договор за кредит заедно с преддоговорна информация, в която изрично се посочва, че за сключването на договор за кредит „Фератум България“ ЕООД изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство. След запознаване с информацията ищецът сам потвърдил желанието си за сключване на договора чрез изпращане на SMS. Ищецът разполагал и с правото да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му, но не го е сторил. Сочи се, че възнаграждението по договора за гаранция не е включено в ГПР по договора за кредит, доколкото не е задължително условие за сключването му. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

С протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 29.04.2026 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от сумата в размер на 1460 лева/746,49 евро на сумата в размер на 1034,34 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява 2 следното:

По делото е представен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и Н. И. А., по силата на който на ищцата била предоставена сумата в размер на 2000 лева, която следвало да върне на 12 месечни погасителни вноски. Между страните бил уговорен лихвен процент в размер на 23,33 % и ГПР в размер на 49,11 %.

В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника.

Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита.

Представен е погасителен план към Договор за гаранция № 1371087, видно от който ищцата следвало да заплати възнаграждение за предоставената гаранция, разсрочено на 18 месечни погасителни вноски.

С доклада по делото, обективиран в Определение № 3217/13.03.2026 г., е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че възнаграждението по договора за гаранция с дружество не е включено в размера на ГПР по договора за кредит.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че размерът на ГПР, ако в него се включи възнаграждението на дружеството – поръчител в размер на 1500 лева, ще бъде 309,86 %. Вещото лице е констатирало, че при изчисляване на ГПР по процесния договор е включена единствено възнаградителната лихва. Размерът на платените от ищцата суми по процесния договор е 4023 лева/2056,93 евро, разпределени както следва: главница – 2000 лева/1022,58 евро, такса гаранция – 1469,83 лева/751,51 евро, такса за напомнително писмо – 100 лева/51,13 евро, възнаградителна лихва – 442,47 лева/226,23 евро, такса погасяване предсрочно – 10 лева/5,11 евро, надвнесена сума – 0,70 лева/0,36 евро.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По делото е безспорно установено, че между „Фератум България“ ЕООД, в качеството на заемодател, и Н. И. А., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Предвид изложеното, то с характеристика на потребителски договор е и свързаният с кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и „Multitude Bank“.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба. Това обстоятелство се установява по категоричен начин и от заключението на приетата по делото ССчЕ. При това положение е очевиден стремежът му да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе 4 коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР, което в случая не е сторено. От изложеното може да се направи категоричен извод, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР и при включване към разходите на възнаграждението, дължимо към поръчителя, то същите ще превишат императивно посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).