Определение № 4904 от 01.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4904 гр. София, 30.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Р. Илиев

Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев Касационно гражданско дело № 20248002101164 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по жалба на Община Омуртаг срещу въззивно решение на Търговищки окръжен съд № 130 от 24.11.2023 г. по гр.д.№ 225/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Омуртагски районен съд по гр.д.№ 406/ 2022 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Ф. И. Х. и В. А. М. по 100 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, установена с разпореждане № 5104-25-32 от 17.09.2021 г. на ТП на НОИ - Търговище, ведно със законната лихва върху тази сума от 19.07.2021 г. до окончателното й изплащане на основание чл.200 ал.1 КТ във връзка с чл.55 ал.1 КСО във връзка с чл.52 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, дължаща се на противоречие между изводите му и събраните доказателства. Освен това като основание за допускане на касационния контрол поставя правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. следва да бъдат уточнени в следния смисъл: длъжен ли е въззивният съд, при формиране на фактическите и правните си изводи, да обсъди в съвкупност всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, които касаят приложението на разпоредбата на чл.201 КТ; отговаря ли работодателят за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, когато по делото се установи, че пострадалият работник има вина за увреждането; в правомощията на съда ли е, дори когато злополуката е призната за трудова с влязъл в сила административен акт, да прецени налице ли са предпоставките за изключване на отговорността на 1 работодателя, ако пострадалият сам е причинил увреждането или в голяма степен е допринесъл за него; в правомощията на гражданския съд ли е да преценява законосъобразността на разпореждане, с което една злополука е призната за трудова; длъжен ли е съдът, когато установи принос на пострадалия за настъпване на злополуката, да посочи критериите, въз основа на които опредяла степента на този принос; задължен ли е работодателят да извършва инструктаж на работниците за правила за безопасност, когато те са установени с изрични императивни правни норми и/или когато извършваната от работника дейност изисква призната правоспособност, каквато работникът има. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответните страни Ф. И. Х. и В. А. М. оспорват касационната жалба, като поддържат, че касаторът не сочи конкретни нарушения, които да обосновават недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания акт, нито кои изводи на съда са очевидно неправилни. По поставените правни въпроси също не считат, че има основание за допускане на касационен контрол, като поддържат, че обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излагат и съображения по същество за правилност на обжалвания акт.

Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд, произнасяйки се по доводите за недопустимост на обжалвания пред него акт на първата инстанция, приел, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове е наличие на разпореждане на органите в областта на общественото осигуряване по КСО, с което злополуката е приета за трудова. Такова разпореждане в случая било издадено /№ 5104-25- 32 от 17.09.2021 г. на ТП на НОИ – Търговище/. Без значение било, че то не било представено с исковата молба, щом впоследствие било приложено по делото. По фактическите твърдения на страните съдът установил, че наследодателят на ищците А. М. Х. работил в ответната община на длъжност електротехник по силата на трудов договор от 04.05.2015 г. Към момента на започване на работа той имал дългогодишен стаж като електромонтьор „високо напрежение“, имал нужната квалификация и компетентност, бил изключително съвестен при изпълнение на трудовите си задължения. На 19.07.2021 г., при изпълнение на възложена му работа – подмяна на крушка на уличен стълб в с.Горна Хубавка, работникът използвал автовишка, кошът на която бил разположен на височина около 6 – 6,5 метра от земята; подменил изгорялата крушка, след което тялото му се наклонило и той паднал от коша с лице към земята. В резултат на падането получил тежка гръдна травма със счупвания на ребра двустранно, дислокация на костните фрагменти, оформяне на костен гръден капак и масивна белодробна контузия, довели до остра дихателна недостатъчност и смърт. Между страните нямало спор, че смъртта е в резултат на трудова злополука. Спорно било между тях дали работодателят е осигурил предпазни средства на загиналия работник, които да не позволят да се стигне до летален изход в описаната ситуация и дали загиналият е действал при условията на груба небрежност. По първия въпрос въззивният съд приел, че работодателят не е осигурил на загиналия работник предпазен колан, който, при използването му, не би позволил падане на загиналия работник 2 от коша на автовишката. Кредитирал показанията на свидетеля Е. М., според които предпазните средства, ползвани от него и колегата му, били лично техни, от предишната им месторабота, на която работодателят не само осигурил на работниците си лични предпазни средства, но и редовно проверявал тяхното състояние. Не кредитирал обаче показанията на същия свидетел, че той и загиналият държали предпазните си средства /включително обезопасителен колан за работа на високо/ в автовишката, защото в протокол за оглед на веществени доказателства от 11.08.2021 г. по досъдебно производство (ДП) № 31/ 2021 г. на Окръжен следствен отдел в Окръжна прокуратура - Търговище било отразено, че при извършения оглед на автовишката в кабината били открити единствено два броя гумени ръкавици в износено състояние и два броя каски в жълт цвят. Автовишката била запечатана от разследващите органи още в деня на инцидента, затова констатациите в протокола опровергавали показанията на свидетелите О. и М., че в кабината на камиона се съхранявали предпазни колани. От показанията на свидетелката А. И. съдът установил, че семейството на загиналия работник било много сплотено. Преди 5 години преживяло друга трагедия, когато починал сина на Ф. и А. Х. и брат на В. М. при катастрофа. Случилото се с А. тотално сринало съпругата и дъщеря му. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че отговорността на работодателя по чл.200 КТ била обективна и можело да се изключи само при умишлено самоувреждане на пострадалия или при извършване на работа, която не е в интерес на работодателя. Отговорността обаче можело да се намали при съпричиняване, когато работникът е допринесъл за злополуката при груба небрежност когато не е положена никаква грижа за безопасност, каквато и най-небрежният би положил.

Степента на съпричиняване зависела от това, дали работодателят е допуснал или извършил нарушенията на правилата за безопасност. Ако той не бил осигурил безопасни условия на труд, целящи избягването на конкретен риск, а прехвърлил осигуряването им изцяло в тежест на лицата, изложени на този риск, това било от значение за степента, в която следва да се намали неговата отговорност при допусната от пострадалия груба небрежност.

Съпричиняването се степенувало в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства.

Когато пострадалият е знаел, че работодателят не е осигурил безопасни условия за изпълнение на работата, но въпреки това е предприел изпълнението й при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегвайки основни правила за безопасност, т.е. когато не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил, имало съпричиняване от негова страна. В конкретния случай, с оглед дългия стаж като електромонтьор, който пострадалият имал, той проявил самонадеяност, преценявайки, че не се нуждае от предпазно въже. И най-немарливият следвало да знае, че рискува здравето и живота си на височина около 6 метра и би взел мерки да избегне падане от високо. Ето защо въззивният съд приел, че причините за настъпването на трудовата злополука били както у работодателя, така и у работника. Работодателят не изпълнил задължението си да осигури необходимите организация и контрол за извършване на работата без риск за здравето на работника. Работникът от своя страна действал при условията на груба небрежност, като също нарушил правилата за безопасност на труда, неполагайки грижа, каквато и най3 небрежният в такъв случай би положил. Като отчел обективното съотношение на приносите за настъпване на трудовата злополука съдът приел, че процентът на съпричиняване на злополуката от страна на пострадалия е 1/3. По отношение размера на претенцията посочил, че обезщетението се определя по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, поради което изявлението на процесуалния представител на ответника, че не оспорва размера на претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди било без правно значение.

Вземайки предвид внезапното настъпване на смъртта, характера на взаимоотношенията и на емоционалната връзка между ищците и починалия, обичайните страдания, които смъртта е причинила и които ищците ще търпят от загубата на своя съпруг и баща, както и предходната трагедия в това семейство, съдът приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 150 000 лева. При намаляване на обезщетението с 1/3, всяка от ищците следвало да бъде обезщетена със сумата от 100 000 лева. По възраженията на ответника, че загиналият е укрил здравословното си състояние и това е в пряка причинна връзка със смъртта му, съдът отбелязал, че починалият бил на 60 години и извън хипертонията, която е контролирал с лекарства, нямал оплаквания, които да му пречат да изпълнява възложените му задачи. Установената при аутопсията атрофия в областта на сърцето била без връзка с настъпилата злополука.

Няма основание така мотивираното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване като вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Касаторът не сочи никакви конкретни пороци, които да обосноват твърденията му в тази насока. Нарушенията на материалния или процесуалния закон, както и необосноваността, на които се позовава в изложението си, представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 и 2 ГПК. За допустимостта на решението контролиращият съд следи и служебно, но в случая вероятност за наличие на такъв порок не се констатира. Що се касае до очевидната неправилност, съдебната практика приема, че такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия.

Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да бъде счетен за очевидно неправилен. Твърденията му са за неправилност, която изисква проверка по същество.

Такава проверка в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършвана, поради което не са налице основанията по чл.280 ал.2 ГПК.