Решение № 2944 от 10.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2944 гр. Пловдив, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330111314 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Р. П. Л., чрез адв. М. срещу „Неткредит” ООД, с която са предявени обективно съединени искове, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 77 лв.- платена без основание по недействителния Договор за потребителски кредит № ***** от **** г., сключен между страните и при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 19 лв.- платена без основание по нищожната клауза на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***** от **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /28.06.2024г./ до окончателното й погашение (претенциите на ищцата са описани като е съобразен заявеният от нея в открито съдебно заседание проведено на 20.02.2025г. частичен отказ от исковете – л. 81 гръб).

Ищцата поддържа, че между страните е сключен недействителен Договор за потребителски кредит № **** от **** г., по силата на който ответното дружество й е предоставило финансов ресурс в размер от 500 лв. Изтъква се, че по посочения договор за кредит, ищцата е заплатила всички дължими суми. Поддържа се и че в чл.

6.1 от договора била уговорена неустойка в размер от 420 лв., ако ищцата не осигури обезпечение по договора до деня, следващ сключването му. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето 1 същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен и се дължи връщане на потребителя на всички заплатени суми над размера на главницата. В случай, че не бъде уважен предявеният главен иск, се моли да се уважи предявената при условията на евентуалност искова претенция и да бъде върната на ищцата единствено платената сума за неустойка. Претендират се и сторените в процеса разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Неткредит” ООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че ищцата на дата ****г. е подала искане за сключване на договор за кредит по реда на ЗПФУР и е одобрена за получаване на исканата сума. Предвид това, на посочената дата е сключен Договор за потребителски кредит № ****** от **** г. и ищцата е усвоила сума в размер от 500 лв. Поддържа се, че в договора ясно и недвусмислено са разписани всички суми, които ищцата като заемател следва да заплати, както и общият размер на разходите по договора. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Поддържа се, че дори и да се приеме, че ответникът не формира правилно ГПР по договора, то това не води до цялостна недействителност на договора за кредит, а до частична такава.

Възразява се, че ищцата не е извършвала плащания по процесния договор в посочения от нея размер в исковата молба. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски..

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не съществува спор между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Неткредит” ООД (като заемодател) и ищеца Л. Д. Д. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ***** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 500 лв. /л. 6- 15/. Отразеният в чл. 11 от договора лихвен процент е 38, 75%, годишният процент на разходите е 46, 42%, а задължението следва да се погаси на три шест месечни вноски до 09.02.2023г.

Съобразно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на деня следващ сключването на договора, потребителят следва да предостави на кредитора гаранция по кредита. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция следва да бъде за сума в общ размер от 558 лева и със срок на валидност до 10.02.2023г. При неизпълнение на това задължение в срок, съобразно чл. чл. 6, ал. 1 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 420 лв. Чл. 6, ал. 2 от договора разписва, че неустойката се начислява за всеки месец, в който има неизпълнение на задължението, считано от деня следващ сключване на договора за кредит.

От приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза (л. 77- 79) се изяснява, че по силата на процесното кредитно правоотношение ищецът е усвоил сума в размер от 500 лв. Потребителят е заплатил в полза на кредитора по договора сума в общ размер от 577 лв., която е разпределена от него за погасяване на следните вземания: 500 лв.главница, 58 лева- договорна лихва и 19 лева- неустойка.

Съдът кредитира в цялост заключението на в. л. като счита същото за обективно, 2 обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

Между страните не се спори, поради което е отделено с доклада по делото като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, не се включва вземането за неустойка по чл.

6, ал. 1 от договора, което е в размер от 420 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника "Неткредит" ООД като заемодател и ищцата Р. П. Л. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато бъде прието, че същият е недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора за кредит. Чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, възлага в тежест на потребителя в срок до деня следващ сключването на договора, да осигури банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която следва да бъде за сума в общ размер от 558 лева и със срок на валидност до 10.02.2023г. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране в нисък размер (500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури гаранция, обезпечаваща всички дължими към кредитора суми (за което съответната банкова/ небанкова институция ще изисква също заплащане) и то в толкова кратък срок след усвояване на сумата по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение (което обозначава като неустойка) за предоставения финансов ресурс. Нещо повече- съобразно чл. 6, ал. 2, вр. ал. 1 от договора за кредит, неустойката в размер от 420 лв. не се начислява еднократно, а за всеки месец, в който има неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция.

Същевременно, кредиторът не включва вземането за „неустойка“ при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, за което страните не спорят и което е отделено като ненуждаещо се от доказване с доклада по делото), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл.

3

11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46, 42 %, но от съдържанието на договора се установява, че в посочения размер не се включва вземането за неустойка, което е пряко свързано с договора за кредит. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъдат включени изначално при формирането на ГПР. Тоест, изяснява се с категоричност, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като включва като разход единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за „неустойка“.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за „неустойка“ към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).