Решение № 5449 от 08.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5449 гр. София, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20231100505049 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №2654 от 22.02.2023г., постановено по гр.д. №51633/2022г. по описа на СРС, 32-ри състав, ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъден да заплати на ищцата Б. П. Ж., ЕГН **********, сумата 630,75 лева – платено без основание възнаграждение по Договор за гаранция от 22.01.2021г., ведно със законната лихва от 23.09.2022г., като искът е отхвърлен за сумата над 630,75лв. до предявения размер от 1 100лв. С постановения съдебен акт е разпределена и отговорността за разноски, като ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 153,57 лева.

По делото са постъпили молба от 01.03.2023г., заедно с уточнение от 31.03.2023г., депозирани от ищцата Б. Ж., имащи характер на въззивна жалба, с които се обжалва първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от страната иск за сумата над 630,75 лева. Отбелязва се, че с исковата молба е предявена претенция за сумата от 10 лева- частичен иск от 1 100 лева, като с последващи молби първо е поискано нейното увеличение до пълния размер от 1 100 лева, а след това- на 630,75 лева.

Твърди се, че доколкото по първата молба няма произнасяне на съда, то не е настъпило увеличение на иска. Предвид това съдът с постановеното от него протоколно определение всъщност е увеличил иска, като е приел, че същият е предявен за сумата от 630,75 лева. С оглед на изложеното страната поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум с крайния си акт, отхвърляйки претенцията за сумата над 630,75 лева, поради което се отправя 1 молба за обезсилване на решението в тази част.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Ф.Б.“ ЕООД, с който се оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и се моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната част.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С подадената от ищцата Б. Ж. искова молба е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 10 лева, част от пълния размер на претенцията от 1 100 лева.

С молба от 17.11.2022г. ищцата е поискала увеличение на иска, като същият да се счита предявен за сумата от 1 100 лева.

С молба от 19.01.2023г. е отправено искане за допускане на изменение на иска по размер, като същият да се счита предявен за сумата от 630,75 лева.

С молба от 24.01.2023г. ищцата е заявила, че поддържа искането си за изменение на иска в размер от 630,75 лева.

С протоколно определение от 24.01.2023г. съдът е докладвал молбата от 24.01.2023г., като е допуснал намаление в размера на предявения иск на 630,75 лева.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка настоящият въззивен състав счита, че постановеното решение е валидно, като по отношение на неговата допустимост в обжалваната част намира следното:

С исковата молба е предявен частичен иск за сумата от 10 лева като част от пълния размер на претенцията от 1 100 лева. Съгласно мотивите по т. 1 о т ТР №3/22.04.2019 г. по т.д. №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР №1/17.07.2001 г. по т.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния иск, е само предявената част от вземането, поради което с последваща молба от 17.11.2022г. ищцата е поскала увеличение на иска, като същият да се счита предявен за размера от 1 100 лева. По своето естество действието на страната съставлява изменение на иска по чл.214, ал.1 2 от ГПК чрез увеличаване на първоначално предявения размер с предявяване на допълнителен петитум относно такава част от спорното право, която не е била предявена с първоначалния иск. В този случай съдът няма право на преценка дали да приеме исканото увеличение, доколкото същото е винаги допустимо, щом изхожда от ищеца и не изменя едновременно и основанието на предявения иск. Въпреки че в съдебната практика е наложено разбирането, че по допустимостта на изменението на иска, съдът се произнася с нарочно определение, това не е елемент от неговия фактическия състав, а се прави единствено с цел внасяне на яснота относно предмета на спора и страните по делото. В този смисъл е и Определение №493/13.10.2016г. по т.д.

№1484/2016г. на ВКС, II Т.О., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, в което изрично е посочено, че правните последици на изменението на предявения иск чрез увеличаване на размера му настъпват с надлежното предявяване на частта от спорното право, която първоначално не е била заявена от ищеца с исковата молба, като за настъпването на тези последици не е необходимо произнасянето на сезирания първоинстанционен съд с нарочен акт /какъвто е необходим в хипотезата, при която исканото изменение не се допуска/. От изложеното следва, че с подаването на молбата от 17.11.2022г. ищцата е увеличила размера на предявения от нея иск на 1 100 лева.

Същевременно с последващи молби същата е поискала изменение на иска по чл. 214, ал.1 от ГПК, чрез намаляване на неговия размер до сумата от 630,75 лева. По правило когато ищецът предприеме такова процесуално действие, същото е съпътствано с оттегляне, респективно отказ от частта от претенцията, с която се намалява иска. В проведеното на 24.01.2023г. открито съдебно заседание съдът се е произнесъл изрично по искането на страната, като е допуснал изменение на иска чрез намаляването му до сумата от 630,75 лева. Въпреки това с решението си първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум, постановявяйки отхвърлителен диспозитив относно останалата над намаления размер част от претенцията, неотчитайки, че е бил десезиран с нейното разглеждане.

Предвид изложеното настоящият въззивен състав намира, че обжалваният съдебен акт в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск над намаления от страната размер е недопустим и като такъв следва да бъде обезсилен. В останалата част постановеното решение е влязло в сила, поради което не подлежи на проверка относно неговата правилност в рамките на настоящото производство.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има въззивницата, която претендира адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в размер на 480 лева с ДДС и внесена държавна такса за разглеждане на подадената въззивна жалба в размер на 25 лева. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА в правомощията на съда е да определи конкретния размер на дължимия за оказаната безплатна правна помощ адвокатски хонорар, като предвид фактическата и правна сложност на спора съдът намира, че справедлив се 3 явява размерът от 300 лева. Предвид изложеното на въззивницата следва да бъде присъдена сумата от 25 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на подадената въззивна жалба, а на нейния процесуален представител сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА.

Предвид обезсилената част от решението следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски в рамките на първоинстанционното производство, като на ищеца бъдат присъдени разноски съобразно изцяло уважената негова претенция, а именно 657 лева. Доколкото районният съд е осъдил ответната страна да му заплати сума в размер на 376,73 лева, то с настоящото решение следва да му бъде доприсъдена сума в размер на 280,27 лева. С оглед даденото разрешение разноски не се следват на ответника.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение №2654 от 22.02.2023г., постановено по гр.д.

№51633/2022г. по описа на СРС, 32-ри състав, в частта, в която предявеният от Б. П. Ж., ЕГН **********, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, иск е отхвърлен за сумата над 630,75 лева до размера от 1 100 лева, както и в частта, с която Б. П.

Ж. е осъдена да плати на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, сумата от 153,57 лева, представляващи разноски по делото съобразно отхвърлената част от иска.

ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, да плати на Б. П. Ж., ЕГН **********, сума в размер на още 280,27 лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и сума в размер на 25 лева, представляваща разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, да плати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №177492004, фирмено дело №24/2021г. по описа на СГС сума в размер на 300 лева, представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ по чл. 38 от ЗА.

Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал. 3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4