Решение № 401 от 30.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. Пловдив, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330107331 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Г. П., ЕГН: **********, от село Ц., обл. П., ул. „С. С.“ № **, чрез пълномощника й адв. Е. И., против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н. П., за прогласяване като нищожен поради противоречие с добрите нрави, заобикалящ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващ предпоставките на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК на договор за кредит от 31.07.2023 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от **** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2300 лева, при фиксиран лихвен процент44, 5 %, ГПР- 54, 45 % и срок за погасяване на заема- 10 месеца. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 2491,24 лева, платима разсрочено. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- възнаградителната лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. При заем с кратък срок на ползване – 10 месеца, макар и заемът да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 200% по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо трикратно размера на предоставения заем. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и 1 във валута. Заявява, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, поради което същият е изцяло недействителен. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Предвидено е неустойката да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, като кредиторът е заблудил потребителя, използвайки заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 54,45% разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за неустойка.

Предявява се иск за прогласяване на нищожността договора за кредит от **** г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11 от ЗПК.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Твърди, че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК. По отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК. В договора и СЕФ ясно бил посочен размерът на ГПР и по какъв начин се формира същия. Същият не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема. Счита, че с неустойката не се нарушава чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Неверни били твърденията на ищеца, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва“. Лихвеният процент по договора е уговорен като фиксиран за целия срок в размер на 44,5%. В погасителния план е посочена и цифровата стойност на общо дължимата лихва, а именно 648,76 лв., както и каква част от нея се плаща с всяка вноска. Още към момента на сключване на договора, потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би 2 могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Оспорената неустойка е действителна. Сочи, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 7 от договора и чл. 29 ЗПК, информация за което е получил със СЕФ. Освен изложеното, между страните били налице общо 12 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, като договорите били сключени в периода 2017 г. – 2023 г. Счита, че клаузите на договора не накърняват и добрите нрави, като не били нарушени и нормите на ЗПК. Излага, че предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца. Претендира присъждане на направените разноски.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит № **** към искане № ***** от **** г. се установява, че на ищцата е предоставена в заем сумата от 2300 лева, при фиксиран лихвен процент- 44, 5 %, ГПР- 54, 45 % и срок за погасяване на заема- 10 месеца. С разпоредбата на чл. 5 от договора е предвидено като обезпечение поръчителство на едно или две физически лица или предоставяне на банкова гаранция, катоа в противен случай е дължима неустойка в размер на 2491,24 лева, платима разсрочено заедно с всяка погасителна вноска.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от **** г., , стандартен европейски формуляр и искане за сключване на договор.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се установява, че размера на годишния процент на разходите по процесния договор за потребителски кредит, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК, при включване само на разхода за лихва от 648,76 лева, посочени в погасителния план е 54,45%, както е посочено и в договора.

Според в. л., ако към разходите по кредита се включи и неустойката в размер на 2491,24 лева, то тогава изчисленият от експертизата ГПР ще възлезе на 754,06%.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 2300 лева от ищцата, както и наличието на клауза предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2491,24 лева към всяка погасителна вноска при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението предвидено с клаузата на чл. 5 от договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на 3 същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. чл. 5 от договора е предвидено потребителският кредит да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя, като в случай на учредяване на поръчителство, физическото лице следва да отговаря на изброени условия.

При неизпълнение на предвиденото за кредитополучателя задължение за предоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 2491,24 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 54,45 %, а месечния лихвен процент е 44,5%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.