Решение № 1162 от 19.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1162 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20251000502039 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 79202/27.06.2025 г., подадена от Л. Г. Б., ответник в първоинстанционното производства, чрез пълномощника адв. Й. К. от САК, срещу Решение № 3516 от 05.06.2025 г., постановено по гр. д. № 3783/2024 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-10 състав, поправено с Решение № 5944 от 01.10.2025 г., с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 439 ГПК, вр. чл. 365, ал. 1 ЗЗД, че Т. Й. Й., не дължи на Л. Г. Б. сумата в общ размер на 60 153,30 лв., за която е образувано изпълнително производство по изп. д. № 20238440403795 по описа на ЧСИ С. Я., рег. № *** на КЧСИ, въз основа на изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 27.10.2011 г., издадени по ч. гр. д.

№ 46581/2011 г. по описа на Софийския районен съд, 49 състав, като погасена по силата на договор за Спогодба от 28.02.2023 г.

С Решението с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата Л. Г. Б. е осъдена да заплати на ищцата Т. Й. Й. сумата от 7 906,13 лв. – разноски по делото.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е частично недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, 1 нарушение на материалния закон и необоснованост. Според въззивницата исковата молба е нередовна в частта относно „неолихвяемите вземания“ в размер на 6 594,44 лв. и относно „всички начислени разноски по изпълнително дело № 20238440403795“, тъй като не става ясно какъв е характерът и размерът на тези вземания. Счита, че първоинстанционният съд е следвало да остави исковата молба без движение и при неизпълнение на указанията да я върне в тази част, а като не е сторил това, се е произнесъл по нередовна искова молба. Поддържа също, че искът за установяване на недължимост на разноските по изпълнителното дело е недопустим, тъй като тези разноски подлежат на оспорване по реда на чл. 435 и сл. ГПК, а не с иск по чл. 439 ГПК.

По същество излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал волята на страните по Спогодбата от 28.02.2023 г., като е приел, че уговореният в т. 14 погасителен ефект обхваща вземанията и по двата изпълнителни листа, по които е било образувано изп. д. № 20229270402194 по описа на ЧСИ С. Л.; че съгласно т. 14.1 от спогодбата на длъжника е следвало да бъде върнат само един изпълнителен лист – този по ч. гр. д. № 46576/2011 г. на СРС, поради което погасителен ефект е настъпил само по отношение на вземанията по него; че съдът не е изследвал действителната воля на въззивницата, която не е имала никакъв интерес да опрости всички задължения на ищцата и не е сключила спогодбата с намерение да я надари.

Поддържа, че клаузата на т. 14 от спогодбата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 366 и чл. 152 ЗЗД, тъй като с нея предварително е уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона – чрез придобиване на имота на длъжника на публична продан, а първоинстанционният съд не е изложил подробни мотиви по това възражение; клаузата била нищожна и на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на основание, тъй като ищцата не е направила никакви отстъпки на ответницата, както и поради липса на предмет, тъй като не е индивидуализирано кои вземания се погасяват, а и поради липса на съгласие по този въпрос. Моли съда да обезсили решението в частта относно сумата от 6 594,44 лв., а при условията на евентуалност – да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Т. Й. Й. в срока по чл.263, ал.1 от ГПК оспорва въззивната жалба по съображения подробно изложени в депозирания писмен отговор на жалбата.

Третото лице-помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подало писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че ищцата е изпълнила поетите със спогодбата задължения, че целта на спогодбата е била да бъдат защитени интересите на двете физически лица – ответницата да придобие имота, изграден в собствения поземлен имот, а ищцата да преустанови плащанията си, и че клаузата на т. 14 не е нищожна.

2

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, като може да приложи и императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване (т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Възраженията на въззивницата за недопустимост на решението в частта относно сумата от 6 594,44 лв. са неоснователни по следните съображения:

Всяка съдебна инстанция следи служебно за редовността на исковата молба, а когато първоинстанционният съд е пропуснал да отстрани нередовност, въззивният съд е длъжен сам да даде указания за отстраняването , като произнасянето по нередовна искова молба води до недопустимост на решението (Решение № 126 от 18.11.2014 г. по т. д. № 69/2013 г., II т. о. на ВКС; Решение № 657 от 04.11.2025 г. по к. гр. д. № 92/2025 г., I г. о. на ВКС). В случая обаче исковата молба не страда от твърдения порок.

С исковата молба ищцата е посочила, че по образуваното срещу нея изп. д. № 20238440403795 по описа на ЧСИ С. Я. взискателят – ответницата, търси събирането на вземания по изпълнителен лист от 27.10.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 46581/2011 г. на СРС, 49 състав, чийто размер е определен въз основа на удостоверение изх. № 9344/12.03.2024 г., издадено от ЧСИ С. Л., на 60 153,30 лв., от които 42 391,76 лв. – главница, 11 167,10 лв. – законна лихва върху главницата до 20.10.2023 г., и 6 594,44 лв. – неолихвяеми вземания. По този начин ищцата ясно е индивидуализирала отричаното вземане – по неговия източник (изпълнителното основание), по правопораждащите факти и по размер, като е заявила, че то в цялост е погасено по силата на спогодбата от 28.02.2023 г. Сумата от 6 594,44 лв. не е самостоятелно, различно от изпълняемото право вземане, а съставна част от сумата, която взискателят е заявил за събиране по същия изпълнителен лист. При отрицателния установителен иск предмет на делото е самото спорно право, на което се позовава ответникът-кредитор, и за индивидуализирането му е достатъчно ищецът да посочи неговия източник и размер, така както кредиторът го е предявил за принудително събиране. Поради това по отношение на сумата от 6 594,44 лв. исковата молба е редовна и решението в тази част не е постановено по нередовна искова молба.

Неоснователно е и възражението, че с решението първоинстанционният 3 съд се е произнесъл по недопустим иск за „всички начислени разноски по изпълнително дело № 20238440403795“. Видно от диспозитива на обжалваното решение, съдът е признал за установено единствено, че ищцата не дължи сумата от 60 153,30 лв., за която е образувано изпълнителното производство въз основа на изпълнителния лист от 27.10.2011 г. В тази сума са включени само вземанията по изпълнителното основание, съобразно удостоверението на ЧСИ С. Л. – главница, законна лихва и неолихвяеми вземания, но не и разноски по изпълнително дело № 20238440403795 по описа на ЧСИ С. Я.. Твърдението на въззивницата, че сумата от 6 594,44 лв. представлявала „всички начислени разноски“ по последното изпълнително дело, не намира опора в доказателствата – тази сума е определена като неолихвяеми вземания по изпълнителния лист още по предходното изп. д. № 20229270402194 на ЧСИ С. Л., т.е. преди образуването на изпълнителното дело при ЧСИ С. Я.. Доколкото първоинстанционният съд не се е произнесъл с диспозитив по недължимостта на разноските по изпълнението по изп. д. № 20238440403795 – въпрос, който действително не може да бъде предмет на иска по чл. 439 ГПК, а се разрешава в самото изпълнително производство и подлежи на контрол по реда на чл. 435 ГПК, решението не съдържа произнасяне в тази насока, което да бъде обезсилено. Непроизнасянето по част от заявения петитум би могло да бъде отстранено единствено по реда на чл.

250 ГПК, каквото производство в случая не е инициирано.

По правилността на обжалваното решение, въззивната инстанция намира следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство, поради погасяването му въз основа на договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, сключен след издаването на изпълнителното основание.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, се установява следното :

Между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че с изпълнителни листа, издадени по заповедно производства: по гр.д. №46581/2011 г. на СРС, 49 състав и гр д. №46576/2011 г. на СРС, 46 състав въз основа на Заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК ищцата Т. Й. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД задължения по два договора за банков кредит. С договор за прехвърляне на вземания от 31.05.2017 г. вземанията са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД (АСВ). По молба на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е образувано изпълнително дело № 20229270402194 по описа на ЧСИ С.

Л.. Съдебният изпълнител е наложил възбрана на Масивна жилищна сграда, находяща се в село Григорево, община Елин Пелин, Софийска област, собственост на ищцата Й..

4

Безспорно е между страните, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 28.02.2023г. между Т. Й. Й., в качеството й на длъжник, „АСВ“ ЕАД, в качеството си на кредитор и Л. Г. Б., в качеството й на купувач на възбранения недвижим имот е сключен договор за спогодба. В него страните уговорили в деня на подписване на същия Т. Й. да заплати сумата от 20 000 лева на кредитора „АСВ“ ЕАД. От своя страна „АСВ“ ЕАД е поел задължението да поиска от съдебния изпълнител да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на Т. Й., както и да бъдат заличени възбраните върху други нейни имоти, подробно описани в договора. Л. Б. се е задължила да придобие вземането на „АСВ“ ЕАД с договор за цесия, срещу цена в размер на 80 000 лв. и да се конституира като взискател по изпълнителното дело, като предприеме всички правни и фактически действия да й бъде възложен недвижимия имот в организираната публичната продан на масивната жилищна сграда в село Григорево, община Елин Пелин.

В т. 14 от Спогодбата от 28.02.2023г. е уговорено, че след успешно проведена публична продан на недвижимия имот и влизане в сила на разпределението и на постановлението за възлагане, както и на въвеждане на приобретателя във владение, купувачът Л. Г. Б. ще счита вземанията си по отношение на длъжника Т. Й. Й. по изп. д. № 2194/2022 г. по описа на ЧСИ Л. за изцяло погасени и ще подаде молба за прекратяване на изпълнителното дело в едномесечен срок.

Между страните не е спорно, че с Постановление за възлагане на недвижим имот от 22.06.2023 г., издадено по изпълнително дело № 20209270402194 по описа на ЧСИ С. Л., вписано в Служба по вписванията – гр. Елин Пелин с акт № 13, том VII. вх. per. № 1822 от 18.08.2023 г., процесната масивна жилищна сграда е възложена на Л. Г. Б.. С протокол от 26.01.2024 г. на Т. Й. е предаден оригинала на изпълнителен лист издадена на 12.12.2011г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 46576/2011г. по описа на СРС. На 20.10.2023 г. на основание чл.