Решение № 297 от 02.07.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 297 гр. София, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20261800500136 по описа за 2026 година

С Решение № 76 от 28.07.2025 г., постановено по гр.дело № 478/2024 г. по описа на Районен съд гр. Пирдоп, е признато за установено по отношение на Г. Б.

М. с ЕГН ********** в качеството й на кредитополучател по Договор за потребителски кредит № ********** от 24.11.2022 г., че дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023, в качеството му на кредитодател по същия договор, за сума в общ размер 15273,78 лева, от която 12604,35 лева главница, 2481,18 лева договорна лихва за периода от 25.2.2023 до 25.7.2023 (датата на предсрочна изискуемост на договора), 188,25 лева обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 25.2.2023 г. до 15.08.2023 г. (датата на извлечението от счетоводни книги), като е отхвърлена исковата претенция за разликата до пълния претендиран размер от 258,39лв. ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл.

417 от ГПК (28.8.2023 г.) до окончателното изплащане на задължението.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Г. М. срещу горното решение, в установителната му част и в частта за разноските, като жалбоподателката счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Изтъква, че договорът за потребителски кредит е реален, поради което елемент от фактическият състав на сключването му е предаване на заемната сума от заемодателя на заемополучателя, за каквото в случая няма данни, откъдето прави извод, че липсва валиден договор за кредит, който да обуслови основателността на исковата претенция. Същевременно сочи, че процесният договор съдържа погасителен план, от който не се установява броя на вноските, периодичността, падежните дати, като по този начин не може да се установи, какви задължения и в какъв размер от тях се покриват със всяка посочена вноските.

Посочена била само общата стойност на кредита и размер на вноска. Твърди, че 1 уведомление за предсрочна изискуемост на кредита не е изпращано до Г. М. и такова уведомяване не е извършено от страна на ищеца в качеството му на кредитор. Според нея, не се изяснявало, към кой момент е станало изискуемо вземането, информирана ли е за това ответницата, изпаднала ли е в забава при неизпълнение. Оспорва настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, като черпи аргументи от т. 18 на ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС- ОСГТК. Намира, че съдът е следвало да не издава изълнителен лист въз основа на подадено заявление по чл.

417 от ГПК и да остави последното без уважение заради неравноправните клаузи в процесния договор и множеството нарушения в тази връзка на материалния и процесуалния закон. Оспорва достоверността и относимостта на представените от ищеца писмени доказателства. Сочи, че ПРС не бил разпределил тежестта на доказване на страните и така нарушил разпоредбата на чл. 140 от ГПК, като е накърнил правото на адекватна защита на ответника. Моли съда да отмени Решение № 76 от 28.07.2025г., постановено по гр.дело № 478/2024г. по описа на РС-Пирдоп в обжалваната му част, вкл. в частта за разноските, с всички произтичащи от това последици. Претендира присъждане на съдебни и деловодни разноски за двете инстанции.

Не е постъпил е отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. Б., която поддържа въззивната жалба. Моли съда да отмени първоинстанционното решение на РС – Пирдоп като неправилно, незаконосъобразно и немотивирано по изложените във въззивната жалба съображения и с оглед събрания по делото доказателствен материал. Счита за доказано, че от доверителката й по сключения от нея договор за потребителски кредит неоснователно са поискани сумите от ТИ БИ АЙ Банк ЕАД и са налице неравноправни клаузи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред Софийския окръжен съд въззиваемата страна не се явява, не се представлява и не изразява становище.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред Пирдопския районен съд доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на хипотезите, в които е задължен да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Такава е хипотезата по чл. 7, ал. 3 от ГПК, във връзка със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Решението от 21.02.2013г. по дело C-472/11 на СЕС, при която съдът е длъжен служебно да следи за наличието на потенциално неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (вкл. без да е направено възражение от заинтересованата страна), и да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност. В конкретния случай, с разпореждането за насрочване на делото, въззивният съд изрично е указал на страните, че е констатирал наличие на потенциално неравноправна клауза в договора за 2 потребителски кредит, касаеща включените в размера на кредита застрахователни премии, и им е предоставил възможност, в срок до първото открито съдебно заседание пред въззивния съд, да изразят становище по този въпрос.

І. По валидност

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 417 от ГПК, за дължима и неизплатена главница, възнаградителна лихва и лихва за забава по договор за потребителски банков кредит.

Неоснователно жалбоподателката черпи аргументи от твърдението си, че заемната сума не й е била предадена. Дори това да е вярно, то не означава, че процесният договор не е годно правно основание за дължимост на процесните парични суми. За разлика от договора за заем по ЗЗД, договорът за банков кредит е консенсуален и поражда действие от момента на сключването му, без да е необходимо реално предаване на заемната сума от кредитодателя на кредитополучателя. В такъв смисъл е трайната съдената практика по чл. 430 от ТЗ, обективирана напр. в Определение № 424 от 31.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 3205/2018 г., I т. о., ТК, Определение № 392 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 125 от 12.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 910/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 93 от 27.09.2019 г. на БАС по в. т. д. № 186/2019 г ., Решение № 8507 от 12.12.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 8811/2019 г., Решение № 8338 от 6.12.2019 г. на СГС по гр. д. № 7205/2018 г. Това означава, че, независимо от неупражняване на едно от правата на кредитополучателя, породени от договора (а именно – получаване на заемната сума), останалите права и задължения по договора съществуват – разбира се, доколкото по волята на страните те не са поставени в зависимост от получаването на тази сума.

В случая размерът и изискуемостта на кредита са доказани от инкорпорирания в договора погасителен план, регламентиращ броя анюитетни вноски и техните падежи. При това, с оглед уговорената крайна дата за погасяване на задълженията на длъжника по договора, съдът намира, че към настоящия момент всички вноски са падежирали, т.е. е настъпила тяхната редовна изискуемост. Това обстоятелство обуславя пълната дължимост на вземанията за главница и възнаградителна лихва (арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК), включени в анюитетните вноски, поради което не е необходимо да се изследва въпроса за предсрочната им изискуемост, във връзка с който също са изложени доводи във въззивната жалба.

Независимо от това, обаче, са налице основания за отхвърляне на предявените искове поради следните съображения.

3

Както се посочи по- горе, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е указал на страните, че, в изпълнение на задължението си, служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е констатирал потенциално неравноправна клауза в процесния договор, касаеща застраховките по кредита и включените в неговия размер застрахователни премии, като е предоставил възможност на страните, в срок до първото открито съдебно заседание пред въззивния съд, да изразят становище по този въпрос. Независимо от дадените указания, страните не са изразили становища, нито са представили доказателства. Единствено в хода на устните състезания процесуалният представител на жалбоподателката е заявил, че в процесния договор за потребителски кредит са налице неравноправни клаузи, но нито ги е конкретизирал, нито е свързал някакви правни последици с този факт.

Така, в изпълнение на служебните си задължения и въз основа на събраните по делото доказателства, съдът взе предвид, че легалното определение на понятието „неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител“ се съдържа в разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Директива 93/13/ ЕИО, според която неравноправна е тази клауза, която не е индивидуално договорена и която в ущърб на потребителя създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията по договора.

В случая процесният договор за потребителски кредит е типов. Този извод се основава както на съображения, свързани със спецификата на техническото му оформление, така и на неговото съдържание.

Регламентиращият правоотношението набор от документи е клиширан, като единствените индивидуализиращи правоотношението данни, касаещи кредитополучателя и стойностните изражения на изтегления кредит, са погасителният план, както и част от самия договор, където релевантната информация е отразена в табличен вид.

Допълнителен аргумент за това, че съдържанието на документите е предопределено от търговеца, е и фактът, че те съдържат множество опции, неотносими към конкретния кредит (напр. чл. 8 от договора) и кредитополучател, част от които се избират чрез маркиране на предварително подготвени полета за избор.

Тези обстоятелства дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че кредиторът е изготвил съвкупност от документи с предварително определено съдържание, налагащи последваща допълнителна редакция единствено по отношение на конкретните параметри на кредита и индивидуализиращи данни на кредитополучателя, и на чието съдържание последният не е имал възможност да влияе. Ето защо съдът намира, че клаузите, които пораждат процесното правоотноотношение, вкл. касаещи застраховките, нямат характер на индивидуално договорени (арг. от чл. 3, ал. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета).

Същевременно, освен че не са индивидуално уговорени, клаузите на договора създават и неравнопоставеност в отношенията между банката и потребителя, доколкото те третират размера на отпуснатия кредит и размера на застрахователната премия като компоненти на общо дължима главница, формирана от сбора на двете суми. Във връзка с това следва да се отбележи, че „общият размер на кредита“ е легално понятие, чието съдържание е регламентирано в чл. 3, б. „л“ от Директива 2008/48/ЕО и включва общата сума, предоставена по договора за кредит. Същевременно, застрахователната премия попада в обхвата на „общи разходи по кредита за потребителя“ (чл. 3, б. „ж“ in fine от същата директива), доколкото, както се посочи по- горе, възможността за заплащането й е предвидена като част от типов договор и е представлявала част от неговото съдържание.