Решение № 8047 от 30.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8047 гр. София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110128430 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД

Ищецът В. С. С. твърди, че на 16.01.2023 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит №., за сумата от 500 лева, която се е задължил да върне заедно с договорената лихва от 25,15 лева, в срок от един месец при Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,06%.Поддържа, че след усвояване на сумата от 500 лв. e установил, че му е начислена допълнителна такса за обезпечение (поръчителство) в размер на 135 лева.

Сочи, че поръчителството е предоставено от партньор на ответника – „.“ (.).

Излага твърдения, че сумата на вноските по договора за поръчителство не е посочена в самия договор за кредит, както и че в чл. 5.3 от Общите условия (ОУ) на ответника е записано, че сключването на договор за гаранция е само възможност за повишаване на кредитоспособността, а не задължително условие. Подчертава, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, както и, че никога не е подписвал отделен договор за поръчителство и такъв документ никога не му е бил представян.

Допълнително посочва, че текстът на договора е отпечатан с шрифт, чийто размер е по-малък от нормативно изисквания шрифт 12, а също и че в договора липсва яснота и описание на начина, по който е формиран ГПР, както и методиката за изчисляване на общата дължима сума. Твърди, че към датата на подаване на исковата молба е изплатил изцяло задълженията си по 1 договора за потребителски кредит. Поддържа, че сумата за поръчителство (135 лв.) е била удържана или начислена към общия дълг и е част от платените от потребителя средства. Посочва, че след включване на таксата за поръчителство от 135 лв., реалният ГПР по кредита ще надхвърли 70%.

Изчислява, че размерът на разходите по кредита (вследствие на задължението за поръчителство) е по-висок от пет пъти размера на законната лихва за забава, определена от Министерския съвет. Излага доводи за Липса на предварителна оценка, тъй като ответникът не е извършил предварителна оценка на кредитоспособността на ищеца преди сключването на договора, съгласно изискванията на закона. В заключение посочва, че ответникът не му е предоставил възможност да сключи договора за кредит, без да му бъде предоставен поръчител, за което се събира допълнителното възнаграждение.

По изложените твърдения и доводи ищецът иска прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № ./16.01.2023 г. поради противоречие с разпоредбите на закона респ. като накърняващ добрите нрави, а в условие на евентуалност за прогласяване на нищожността на клаузата в чл.

5 от горния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „.“, както и за връщане на сумата от 81,88 евро, (след допуснато изменение на размера на иска в съдебно заседание) представляваща недължимо платена сума – въз основа на недействителен договор за потребителски кредит № ./16.01.2023 г., ведно със законната лихва от 19.05.2025 г. (датата на депозиране на исковата молба), до окончателното изплащане на главницата.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „.“ ЕООД оспорва исковете, с твърдения, че поръчителството от „.“ (.) не е било задължително условие за отпускане на кредита, като ищецът е можел да избере свой собствен поръчител или такъв, предложен от кредитора, но сам е избрал „.“ като поръчител, чрез електронния формуляр на уебсайта на компанията. Посочва, че договорът за гаранция не може да се счита за задължително условие, доколкото ищецът сам избира начина на обезпечение. Изтъква, че договорът за гаранция

(поръчителство) представлява отделно облигационно правоотношение, по което „.“ ЕООД не е страна, а такава е „.“, което е самостоятелно юридическо лице и лицензирана банкова институция в ., която действа в България въз основа на свободата на предоставяне на услуги.

Подчертава, че с банката-поръчител са отделни икономически субекти с отделни банкови сметки, което се вижда от погасителните планове. Излага аргументи за предявени срещу ненадлежна страна искове за нищожност на договор, по който ответникът не е страна. Оспорва твърдението за неправилно изчисляване на ГПР с аргументи, че разходът за договор за гаранция не се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като е възмездна услуга от трето лице и не е била задължителна за получаването на кредита. Изтъква и, 2 че българското законодателство не забранява договорът между длъжника и поръчителя да бъде възмезден. Смята, че е спазил всички изисквания за прозрачност и информиране на потребителя, като цялата преддоговорна информация и документи са били изпратени на ищеца по e-mail, а след като е бил информиран за всички дължими такси и суми, ищецът е потвърдил желанието си за сключване на договора чрез SMS съобщение. Поддържа, че не е въвеждал ищеца в заблуждение, тъй като на всеки етап потребителят е бил наясно с икономическите последици и дължимите суми, включително тези към поръчителя. Подчертава и, че ищецът е имал законова възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право. В заключение заявява, че е извършил необходимата по закон оценка на кредитоспособността на потребителя.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК по отрицателните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор с посоченото в исковата молба съдържание на оспорените клаузи, което противоречи на императивни правни разпоредби или накърнява добрите нрави.

По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

С доклада си по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, съдът е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 16.01.2023 г. ищецът е сключил с ответника договор за потребителски кредит №., за сумата от 500 лева, която се е задължил да върне заедно с договорената лихва от 25,15 лева, в срок от един месец при ГПР в размер на 49,06%.

Ищецът е усвоил сумата от 500 лв. по договора по – горе и от ответника му е била начислена сума, свързана с обезпечение (поръчителство) в размер на 135 лева.

3

Поръчителството е било предоставено от партньор на ответника – „.“ (.).

Горната сума от 135 лева не е била включена сред заложените стойности за изчисление на ГПР по договора за потребителски кредит.

Включването на горното възнаграждение сред горните стойности би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С оглед обстоятелствата по – горе и доказателствата по делото, съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. Безспорно е, че ищецът е усвоил сумата от 500 лв. и е заплатил общо 660,16 лв., включващи главница, лихва и такса за поръчителство от 135 лв..

Основният спорен между страните въпрос е дали таксата за поръчителство следва да се включи в общия разход по кредита и респективно в ГПР. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита“ са всички разходи, които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. В случая, от СЕФ и ОУ е видно, че макар формално да е посочено като възможност, предоставянето на обезпечение е заложено като изискване за усвояване на сумата.

От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) се установява, че ако таксата от 135 лв. се включи като разход по кредита, действителният ГПР възлиза на 751,93%. Този размер драстично надвишава посочения в договора ГПР от 49.06% и превишава максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК (петкратния размер на законната лихва).

Непосочването на реалния ГПР е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до недействителност (нищожност) на договора за потребителски кредит.

При нищожност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на главницата съгласно чл. 23 от ЗПК. Тъй като ищецът е платил 660,16 лв. при получена главница от 500 лв., сумата от 160,16 лв. е платена без основание. Искът е предявен за сумата от 160,15 лв. (81,88 евро) и следва да бъде уважен изцяло като основателен.

Съдът взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 4

2026 г., поради което всички суми следва са бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца направените разноски: 51,13 евро, държавна такса, 185 евро, депозит за възнаграждение на вещо лице и 613,55 евро, възнаграждение на един адвокат.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., ЕГН **********, срещу „.“ ЕООД, ЕИК ., отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че договор за потребителски кредит № . от 15.01.2023 г., сключен между кредитора „.“ ЕООД и кредитополучателя В. С.

С., е нищожен.

ОСЪЖДА „.“ ЕООД, ЕИК ., да заплати на В. С. С., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 81,88 евро, представляваща недължимо платена сума над главницата по нищожния договор за потребителски кредит № . от 15.01.2023 г., сключен между кредитора „.“ ЕООД и кредитополучателя В. С. С., ведно със законната лихва от 19.05.2025 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 849,68 евро, представляваща разноски в производството.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5