Решение № 134 от 03.11.2022, Окръжен съд - Русе
- Съд
- Окръжен съд - Русе
- Дело
- Въззивно търговско дело 245/2022
- Вид
- Решение № 134
- Подписан
- 03.11.2022
- В сила
- 03.11.2022
- Състав
- Силвия Павлова, Йордан Дамаскинов, Палма Тараланска
Цитирани разпоредби
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 145, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 134 гр. Русе, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Силвия Павлова
Членове:
Йордан Дамаскинов
Палма Тараланска при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от Силвия Павлова Въззивно търговско дело № 20224501000245 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „КРЕДИТ ИНС“АД София, ЕИК205997727, представлявано от М. Г. А., чрез пълномощник адвокат Р. Д., против решението на Районен съд-Русе, постановено по гр.д.№3919/2021г., в частта, с която са отхвърлени исковете за договорна лихва-105лв., за лихва за забава-106.32лв. за периода 16.08.2019г.-05.04.2021г., както и в частта за присъдените разноски. Излагат се оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Иска се да бъде отменено от въззивния съд и претенциитеуважени изцяло, както и присъдени разноски.
Насрещната страна-въззиваемата С. Г. Й., представлявана от особен представител адвокат И. М. не е подала отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание заявява становище за нейната неоснователност, счита решението за правилно и иска да бъде потвърдено.
След като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, както и след проверка на допустимостта на решението, както и на 1 правилността му, с оглед посоченото във въззивната жалба, Окръжният съд намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Решението в обжалваните части е валидно, допустимо и правилно.
По делото е безспорно установено, че между страните „Кредит инс“АД и С. Г. Й. е сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” № ДЗ008222/15.07.2019г., с приложение № 1 към него и при общи условия-по електронен път, по смисъла на чл.6 ЗПФУР. Според договора, на втората е предоставен кредит в размер на 500 лева, с цел ремонт, със срок за погасяване 7 месеца от датата на подписването му, до 15.02.2020г. По договора С. Й. се задължила да върне сумата 917.06лв. Сумата 500лв. и е преведена на 15.07.2019г. чрез системата на „Изи Пей“. В договора е посочено, че кредита се олихвява с фиксиран лихвен процент-36%, а ГПР е 49.7% В чл.4 от същия е посочено, че кредитополучателят е избрал кредитодателя да ангажира дружество-гарант, за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя „такса гарант“, разсрочена към месечните му вноски. Според погасителния план общата „такса гарант“ възлиза на 312.06лв. Във всяка месечна вноска по погасителния план е включена такса гаранция-44.58лв.
Първоинстанционният съд е приел, че по отношение на договора са приложими правилата на ЗПК, доколкото той има характеристиките на договор за потребителски кредит. Прието е от съда, че договора за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, а именно-чл.19, ал.5 във вр. ал.4, поради което е недействителен. Съображенията на съда са, че ГПР надвишава петкратния размер на законната лихва, тъй като в него не е включена т.нар. „такса гарант“, която е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Ако към разходите се включи и „такса гарант“, ГПР е 142.99%. По тези доводи съдът е приел, че се дължи чистата стойност на кредита в размер на 500лв.
Изложените от съда мотиви са подробни, основани на приетите за установени факти и почиващи на относими норми на материалния закон, 2 поради което въззивния съд препраща към тях, на основание чл.272 ГПК.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че неправилно е прието от съда, че е налице противоречие с чл.19, ал.4 ЗПК. Посочен е в договора ГПР - 49.7 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, липсва и каквато и да е конкретизация относно начина, по който той е формиран, както и яснота досежно включените в него компоненти. Това е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК. Отделно от това, правилно е прието от районния съд, че договореното в чл.4 относно осигуряване на гарант и заплащане на такса за това, включена в месечните вноски в общ размер 312.06лв., е сключена в противоречие със закона и добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Тази такса, в размер надвишаващ 60% от кредита, на практика е разход по кредита и следва да бъде включена в ГПР, което в случая не е направено, като по този начин е налице заобикаляне на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Съпоставяйки такса гарант с размера на отпусната сума по кредита – 500 лв., и с този на общо дължимата договорна лихва – 105лв., съдът приема, че уговорките, предвиждащи заплащането на „такса по кредита“, са неравноправни по смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП. При извършване на елементарна сметка съдът установява, че е налице противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Вещото лице е определило ГПР на 142.99%.
Неоснователно е и оплакването в жалбата, че съдът е следвало да присъди законна лихва за забава върху главницата, на основание чл.86 ЗЗД.
Според разпоредбата на чл.23 ЗПК, кредитополучателката дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, когато договорът е признат за недействителен.
Ето защо решението в обжалваните части е правилно и следва да бъде потвърдено.
3
Разноски не се присъждат на страните, предвид изхода на спора.
Мотивиран така, на основание чл.271, ал.1 ГПК, Окръжният съд РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №618/13.05.2022г., постановено №3919/2021г. по описа на РРС, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ. по гр.д.
В останалите части като необжалвано, решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4