Решение № 40 от 30.01.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. София, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Любка Андонова при участието на секретаря Албена В. Рибарска като разгледа докладваното от Любка Андонова Касационно гражданско дело № 20228002104329 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК вр. чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Т., подадена чрез процесуалния му представител адв. К. Б., срещу въззивно решение № 1046 от 14.07.2022 г., постановено по гр. дело № 629/2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 5418/24.11.2015 г. на Окръжен съд – Благоевград, ГО, 8 състав, по гр. дело № 227/2014 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон, както и необосновано. Касаторът счита за неправилни изводите на съда, че за ответника не съществува изрично разписано задължение да оттегли издадената Европейска заповед за арест (ЕЗА) с цел предаване на съд, след като е постановена присъда по делото, както и че за спора е ирелевантно на какво основание компетентния орган в предаващата държава е взел решение за предаването на лицето. Твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, според които е трябвало да му бъде конкретно указано да посочи способи за събирането на писмените доказателства, на които се позовава.

1

Оспорва преценката на съда на събрания доказателствен материал, като излага, че не са взети предвид представените по делото акт-декларация на Главна дирекция на полицията към Министерство на вътрешните работи на Испания и протокол от съдебно заседание, проведено пред Централен следствен съд № 001-Мадрид, Испания на 07.12.2011 г. В касационната жалба и в допълнително писмено становище е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на европейския съюз по въпросите за приложението на Рамково решение (РР) № 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002 г. и Рамково решение № 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г., както и за оттеглянето/отмяната на ЕЗА, доколкото според касатора последният не е изрично уреден в общностното право и по отношение на него са приложими общите принципи на правото на ЕС.

Ответникът по касационната жалба - Окръжен съд – Кюстендил, е оспорил същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. М. Т.. Поддържа, че липсва каквато и да било причинна връзка между процесуалните действия на съда по НОХД № 184/2005 г. и претендираните от ищеца вреди, поради което предявеният иск е изцяло неоснователен. Счита, че към момента на постановяване на осъдителната присъда срещу Т. по националното законодателство не е съществувало задължение за оттегляне на Европейската заповед за арест и в този смисъл не е налице противоправно бездействие от страна на ответника. Твърди още, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Въззивното производство по гр. дело № 629/2022 г. се е развило по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК след като с решение № 60271 от 22.02.2022 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. дело № 4776/2016 г. на ВКС, Трето ГО, е отменено предходното въззивното решение № 1132/03.06.2016 г. по в. гр. дело № 812/2016 г. на САС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд.

С първоинстанционното решение № 5418/24.11.2015 г., постановено по гр. дело № 227/2014 г. на Благоевградския окръжен съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. В. Т. срещу Окръжен съд – Кюстендил иск по чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 4 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване на общностното право във връзка с издаването на европейска заповед за арест. С решение № 1132/03.06.2016 г., постановено по гр. дело № 812/2016 г. на Софийския апелативен съд, е потвърдено решението на окръжния съд, като е прието, че съдът издава ЕЗА за подсъдим, а прокурорът – за осъден с влязла в сила присъда. Следователно Окръжен съд – Кюстендил не е имал задължението и правомощието да издава ЕЗА след влизане в сила на постановената от него присъда, каквото е основното обстоятелство, на което ищецът основава претенцията си срещу ответника. Компетентен да стори това е бил само съответния прокурор, поради което е без значение за отговорността на ответника въз основа на коя от двете заповеди за арест ищецът е бил задържан 2 в Кралство Испания.

С определение № 60655 от 03.08.2021 г., постановено по гр. дело № 4776/2016 г., ВКС, Трето ГО, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на апелативния съд по следните въпроси: „1/ Следва ли да се приеме, че с ТР № 5 от 15.06.2015 г. по гр. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС са тълкувани всички хипотези на отговорност на съдилищата за вреди, включително и в частност отговорността на националния съд за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, а не само тези по чл. 2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ ДВ бр. 38/18.05.2012 г./?“; и „2/ Допустимо ли е при преценка на основателността и доводите и възраженията на страните, съдът да не изхожда от факти, на които страните се позовават, и да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила?“. Касационното обжалване по първият въпрос е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдът е приел, че конкретния казус не попада в разгледаните в тълкувателното решение хипотези и следва да се прецени дали даденото в него задължителното разрешение следва да намери приложение с оглед актуалната редакция на закона. ВКС е посочил, че нито едно от съображенията, наведени в тълкувателното решение, че съдът не представлява държавата по исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.), а в тези изброени случаи тя е представлявана от Прокуратурата на РБ, не е приложимо при определянето на кръга ответници по иска, основан на чл. 4, § 3 ЗЕС, с който се търси отговорност от държавата за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Направил е извод, че изведеният в тълкувателното решение принцип, че търсената по граждански ред отговорност е на държавата, а не на отделните нейни органи, включително правозащитните органи, които при иск представляват държавата като процесуални субституенти, запазва важимост и при действащата законодателна уредба в ЗОДОВ. По втория въпрос касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като ВКС е приел, че въззивният съд е обосновал съображенията си в противоречие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 554/2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на Четвърто ГО и решение № 58/2014 г. по гр. дело № 7025/2013 г. на ВКС, Второ ГО, относно задължението му да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл. 269 ГПК, в качеството си на решаващ съд.

За да отмени въззивното решение № 1132/03.06.2016 г. на САС, ВКС е приел, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения: не е обсъдил фактическия състав на отговорността, търсена с иска; не е установил в пълнота релевантните за спора факти, като е нарушил служебното начало в процеса с оглед отказът му да приложи пълната преписка по изпълнението на ЕЗА; не е съобразил липсващия доклад по делото относно обстоятелствата, от 3 които произтичат претендираните права и възражения на страните, нито последиците от неточния доклад в частта относно разпределението на доказателствената тежест, от която ответникът е бил изцяло освободен; обсъдил единствено първоначалните твърдения на ищеца в исковата молба, без да вземе предвид направените надлежно и в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК допълнителни уточнения по тях, в резултат на което мотивите му за отхвърлянето на иска не отговарят на фактите по делото, доводите на страните и търсената защита.

В обжалваното в настоящото производство въззивно решение № 60271 от 22.02.2022 г., постановено след повторното разглеждане на делото от друг състав на Софийския апелативен съд и в изпълнение на указанията на първата касационна инстанция, е прието за установено, че срещу ищеца и още три лица е внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 196а вр. чл.

195, ал. 1, т. 3, предл. второ, т. 5 и т. 7 вр. чл. 28, ал. 1 НК /само срещу Т./, по който е образувано НОХД № 184/2005 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Като безспорно е посочено, че с определение от 27.11.2007 г. на Окръжен съд – Кюстендил е разпоредено издаването на ЕЗА по отношение на ищеца с цел задържането му и провеждане на наказателно преследване. Доколкото няма данни лицето да е било задържано въз основа на посочената заповед, съдебното производство е проведено задочно – без неговото участие – и е приключило с постановяване на присъда № 3/21.01.2009 г., влязла в сила на 23.03.2010 г., с която Т. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е осъден на лишаване от свобода за срок от 15 години. По делото не се спори и по обстоятелството, че по прокурорска преписка П-8/2010 г. на Окръжена прокуратура – Кюстендил е издадена ЕЗА № П-8/10 от 08.02.2011 г. във връзка с влязлата в сила присъда на Окръжен съд – Кюстендил, в която изрично е посочено, че присъдата е постановена задочно. С писмо от 08.12.2011 г. ЕЗА от 08.02.2011 г. е изпратена на компетентните испански власти във връзка със задържането на Т. на 05.12.2011 г. в Кралство Испания. С постановление от 13.12.2011 г. на прокурор на ВКС е възложено на ГД „Охрана“ при МП чрез упълномощен служител да приеме на 16.12.2011 г. на летище „Барахас“ в Мадрид ищецът В. Т., като е посочено, че задържането му е въз основа на ЕЗА от 08.02.2011 г. От писмо рег. № **** г., изходящо от МВР, Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ е установено, че ищецът е регистриран в ШИС на основание ЕЗА, издадена от испанския съд, както и от България, с № ******** с цел „арест и екстрадиция“ на основание ЕЗА № П8/10 от 08.02.2011 г., издадена от Окръжна прокуратура – Кюстендил. Във връзка със задължителните указания на ВКС, съдът е съобразил Рамково решение 2002/584 ПВР и Рамково решение 2009/299/ПВР, отнасящи се до издаването и изпълнението на ЕЗА, с оглед задължителния им характер като част от правото на ЕС. Съдът е приел, че нито в общностното право, нито в националното - Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/, не е предвидена възможност за оттегляне или отмяна на вече издадена ЕЗА, или преустановяване на действието й. В тази връзка съдът е 4 разгледал въпроса дали при осъществяването на целта, за която е издадена, ЕЗА губи своето действие или е необходим друг акт на издалия я компетентен орган за оттеглянето или отмяната й. Направен е извод, че когато издадената ЕЗА е постигнала целта си, тя губи своето действие, съответно, когато не е изпълнена и наказателното преследване в съдебната фаза е продължило без подсъдимото лице, ЕЗА ще изгуби качеството си на правно основание за задържане и предаване на лицето, тъй като има влязла в сила присъда. С издаването на нова ЕЗА за изпълнение на присъдата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода първата ЕЗА преустановява действието си. В заключение е прието, че неоттеглянето на ЕЗА от 27.11.2007 г. от Окръжен съд - Кюстендил не представлява нарушение на общностното право, от което бездействие да са произтекли вреди за въззивника, тъй като ответникът като компетентен орган да издаде ЕЗА съгласно чл. 56, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА, няма задължение нито по националното, нито по общностното право, да издаде последващ акт, с който да оттегли и да обяви, че вече издадена от него ЕЗА е загубила действието.