Решение № 94 от 16.12.2022, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 94 гр. Панагюрище, 16.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20215230100900 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ Производството е образувано по обективно и субективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл.430 ТЗ предявени от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, срещу Р. З. М. и С. С. Н. за приемане на установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно заплащане на сумата от сумата о т 3302,16 лв. - главница по Договор за кредит от 21.01.2008г. сключен между ищеца и Г М, по който солидарни длъжници са ответниците, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 66,10 лв., за периода от 15.05.2018 г. до 14.05.2019 г., мораторната лихва в размер на 1893,20 лв., за периода от 15.06.2016 г. до 31.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №425/2021 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: между Г С М и ищецът е сключен Договор за кредит от 21.01.2008 г., по силата на който на кредитополучателя е отпуснат кредит с лимит 15255 лева, който е напълно усвоен на 21.01.2008г. Твърди се, че солидарен длъжник по посочения договор е ответника М.. В исковата молба се излага, че при предоговаряне условията по договора като солидарен длъжник по кредита е встъпил и С. С. Н., като краен срок за издължаване на кредита е уговорен 15.03.2019 г., Твърди се, че е уговорена договорна лихва, която се начислява върху усвоената и непогасена главница на годишна база.

Уговорена и е неустойка- наказателна лихва при забава в заплащането на дължимите вноски. Твърди се, че е следвало кредитът да се погаси на 113 месечни вноски дължими на 15то число за периода от 15.07.2009г. до 15.05.2019 г. Сочи се, че не са заплатени месечни вноски за периода от 15.09.2010 г. до 15.05.2019 г., като изискуемостта на всички вземания е настъпила на 15.052019г. с изричане срока на договора. Твърди се, че поради настъпилата забава от длъжника се дължи заплащане и на лихва по реда на чл. 86 ЗЗД. Моли се да се постанови решение, с което да се уважат 1 предявените искове. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника М., в който се излага, че исковите претенции се явяват неоснователни и недоказани.

Направено е възражение за погасяване на по давност на вземането за възнаградителна лихва на осн. чл. 111, б. „в“ ЗЗД за периода от 15.05.2021 г., както по отношение на вземането за обезщетение за забава върху редовно падежирала главница за периода от 15.06.2016 г. до 31.05.2021 г. Сочи се, че иска за главница също е неоснователен, тъй като банката, въз основа на нищожни клаузи, е увеличила дължимите лихви и такси, с което е довела до невъзможност кредитополучателят да обслужва кредита си. Твърди се, че договорът е недействителен поради противоречие с ЗЗП, поради което между страните не е възникнала солидарност, поради липсата на валидно облигационно отношение. Твърди се, че ищецът е нарушил императивните изисквания на чл. 58, ал. 1 и чл. 59, ал. 2 ЗКИ, които изискват договорните клаузи да са съставени на ясен и разбираем език. Сочи се, че ищецът е увеличавал лихвите по кредита без правно основание, въз основа на нищожни клаузи от договора за кредит, което е поставило длъжника в невъзможност да изпълнява задълженията си по договора. Излагат се съображения, че както кредитополучателят, така и ответницата притежават качеството „потребители“, поради което следва да се прилагат правилата на ЗЗП, поради което е налице хипотезата на чл. 143, т. 3 ЗЗП– изпълнението на задълженията на търговеца е в зависимост от условие, чието изпълнение зависи от неговата воля, 143, т. 9 ЗЗП - не е предоставена възможност на потребителя предварително да се запознае с клаузите на сключения договор, чл. 143, т. 10 ЗЗП - непосочване на методика, по която лихвените нива се променят, чл. 143, т. 12 и т. 13 ЗЗП- банката едностранно има право да увеличава цената по кредита, 143, т. 18 ЗЗП – потребителя не е разбирал икономическите последици от промяна на лихвените нива по кредита. Излагат се доводи, че едностранното изменение на договорната лихва противоречи на чл. 26, ал. 1 ЗЗД – на добрите нрави и на принципа за справедливост. Изложени са просторни доводи по отношение предпоставките за едностранна промяна на договорните лихви от страна на банката, като се излага, че в конкретния случай същите не са налице, като в тази насока е цитирана съдебна практика на ВКС. Моли се предявените искове да се отхвърлят.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 4422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.

Исковете са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 23.11.2021 г., а исковата молба е подадена на 15.12.2021 г.

Няма спор по делото, а и видно от представения договор за кредит от 21.01.2008 г. /л.6- л. 7 от делото/ ищецът е предоставил на Г М в качеството му на кредитополучател банков кредит в размер на 15225 лева срещу задължението на последния да го върне при условията на договора до 15.01.2018 г. Към договора е приложен погасителен план подписан от М. Ответникът Р. М. се е задължила като съдлъжник по договора за кредит.

2

От представен и приет по делото договор от 23.06.2009 г. за встъпване в дълг и предоговаряне на условията по Договор за банков кредит от 21.01.2008 г. се установява, че като съдлъжник по делото е встъпил и ответникът С. Н.. Страните са постигнали съгласие, че към 23.06.2009 г. вземането на банката е в общ размер от 15058,46 лв., от които редовна главница – 14273,69 лева, просрочена главница 172,47 лева, просрочена лихва -612,30 лева за периода от 15.04.2009 г. до 23.06.2009 г., които суми следва да бъдат заплатени в срок до 15.01.2018 г. на 97 броя месечни вноски, 96 бр., от които в размер на 236,13 лева и една в размер на 247,39 лева.

Страните са договорили в чл. 4 от договора заплащането на годишен лихвен процент за ползвания кредит, който е променлив и се съставя от фиксирана преференциална надбавка в размер на 9,90 % и лихвен процент формиран от стойността на банковия ресурс, като първоначално размерът на дължимата лихва е 14,90 %. Посочено е, че лихвеният процент се променя едностранно от банката при промяна на пазарните условия, както и в случай, че кредитополучателя не осигури превеждане на трудовото си възнаграждение или месечна погасителна вноска по негова сметка в банката, арг. чл. 4.3. Уговорено е, че в случай на промяна на годишния лихвен процент банката изготвя нов погасителен план за дължимите месечни погасителни вноски, който се изпраща на кредитополучателя.

В чл. 4.5 от договора е постигната уговорка при забава в плащането на дължимите суми по кредита да се дължи наказателна лихва в размер на уговорената лихва между страните увеличена с 12 %.

В последствие със сключения на 13.06.2009 г. договор за встъпване в дълг са предоговорени част от клаузите на договора за кредит, като размерът на договорната лихва е уговорен на 14,95 %, който размер отново е променлив, но в чл. 6 от договора за встъпване в дълг да посочени конкретни условия, при които се изменя годишния лихвен процент. Лихвата за забава, т. нар. наказателна лихва е уговорена в размер на договорната лихва + 10 пункта годишно.

От извлечение от счетоводни книги, изготвени от ищеца към 01.06.2021 г. по отношение на процесния договор за кредит, се установява, че общият размер на задълженията начислени от банката възлиза на 5261,46 лева, от които дължима главница – 3302,16 лева; дължима договорна лихва – 66,10 лева за периода от 15.06.2016 г. до 15.05.2019 г., наказателна лихва – 1893,20 лв. - за периода от 15.06.2016 г. до 11.05.2021 г., като за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. не е начислявано обезщетение за забава. В тези размери са и предявените искови претенции.

По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, изготвена от вещото лице Л. А.. От заключението на вещото лице се установява, че общо усвоеният кредит е в размер на 15225,00 лв., който е усвоен на 21.01.2008г., чрез превеждане по банкова сметка в „Райфайзенбанк“ АД, посочена в договора за кредит. Вещото лице в своето заключение посочва, че общо дължимата сума по кредита към дата на подаване на заявлението е в размер на 5261,46 лв., включваща главница 3302,16лв., възнаградителна лихва – 66,10 лева и лихва за забава (наказателна лихва) – 1893,20 лева, която е начислена за периода от 01.06.2018 г. до 31.05.2021г. Посочено е, че с оглед издадения изпълнителен лист са събрани суми по образуваното изпълнително дело в общ размер на 1050,95 лева. Вещото лице е уточнило, че размерът на договорната лихва при сключване на договора за банков кредит е уговорен в размер на 14,90 %, при какъвто процент е изготвен погасителният 3 план към договора, а с договора за встъпване в дълг е постигната уговорка лихвеният процент да е в размер на 14,95 %. В своето заключение вещото лице е посочило, че за периода от 11.04.2008 г. до 23.09.2008 г. действащия лихвен процент е 16,51 %, а от 22.10.2008 г. до 15.12.2008г. е 16,90 %, от 26.01.2009 г. до 22.06.2009 г. е 17,90%, като при така променения лихвен процент е заплатена възнаградителна (договорна) лихва в размер на 72,16 лева повече от първоначално уговорената и посочена в погасителния план. Разяснено е, че по договора за встъпване в дълг е уговорен лихвен процент в размер на 14,95 % и не е променян, респ. е действал през цялото време, през което са правени погасителни вноски по него. Съдът възприема заключението вещото лице като компетентно и безпристрастно дадено, дало пълен отговор на всички поставени за решаване въпроси, поради което при постановяване на съдебния си акт цени фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.

При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира следното:

Съобразно разпоредбата на чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден договор - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за опредЕ. цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства.

От събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 21.01.2008 г., е сключен Договор за кредит между „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ и Г М, по който ответниците Р.

М. и С. Н. са съдлъжници, на основание, който договор на Г М е предоставена сумата в размер на 15225 лв., която сума е следвало да бъде върната на 120 месечни погасителни вноски, ведно с договорната лихва, поради което следва да се приеме, че между страните по делото е сключен именно договор за банков кредит.

С оглед естеството на спора за съществуване на вземане, произтичащо от договор за кредит, към процесните отношения е приложима уредбата на Закона за защита на потребителите, доколкото ответниците представляват потребители по см. на § 13,т.1 от ДР от Закона за защита на потребителите . Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в договорите сключвани с потребители, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. С оглед естеството на спора съдът е длъжен служебно да разгледа въпроса относно съответствието на договорните разпоредби с императивните правни норми. Още повече, че възражения по действителността на част от клаузите на процесните договори е повдигнато от ответника М..