Решение № 266 от 15.08.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 266 гр. гр. Димитровград, 15.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610102111 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за предоставяне на потребителски кредит.

Ищецът П. Х. С-А твърди в искова молба, че сключила със „Стик Кредит“АД Договор за потребителски кредит № 699227 от 24.04.2024г., по силата на който ответника й предоставил в заем сумата в размер на 1500 лева, при ГЛП от 36,00 % и ГПР от 42,58%.

Заявява, че при усвоена главница в размер на 800 лева, кредитополучателят следвало да заплати общо 3522,24 лева. Съгласно чл.29 ал.1 от Договора, ако ищцата не предоставела допълнително обезпечение по кредита, посочено като задължение в чл.19, дължала на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение, а според ал.2 от същата разпоредба, неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Посочва, че кредиторът "Стик-Кредит" АД бил финансова институция по смисъла на чл.3 ал.2 от ЗКИ, поради което можел да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставяло кредити, което го определяло като кредитор по смисъла на чл.9 ал.4 от ЗПК.

Ищецът била физическо лице, което при сключване на Договора действало именно като такова. Следователно тя имала качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК и §13 т.1 от ДР на 33П. Сключеният между "Стик-Кредит" ЕАД и ищеца договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание бил такъв за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК. Счита, че в случая е нарушено законовото изискване за посочване на ГПР. Императивната норма на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК предвиждала, че договора за кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, начислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, 1 използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Според чл.19 ал.1 от 3ПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно ал.4 ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следвало да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -специално — застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. ГПР, който не отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъствали някои от предвидените в чл.3, б."ж" от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следвало да се счита за нищожен, което водело до връщане само на главница. В процесния договор за потребителски кредит бил посочен процент на ГПР само колкото формално да е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото този размер не надвишавал максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. В процесния случай неустойката била предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по потребителския кредит. Така уговорена, неустойката била предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечавала изпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да била уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката се явявала разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл.11 т.10 от ЗПК не бил включен в ГПР. Счита, че с процесната неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК и се уговарял по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Поради изложеното счита, че Договорът следва да се обяви за недействителен. Посочването на по-нисък от действителния ГПР 2 представлявало невярна информация и следвало да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19 ал.4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.19, ал. 4 от 3ПК, представлявало неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1 т.10 от 3ПК, водещо до недействителност на целия договор за потребителски кредит, на основание чл.22 от ЗПК.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да обяви Договор за потребителски кредит №699227 от 24.04.2024г., сключен между П. Х. С. и ,,СТИК-КРЕДИТ АД, за нищожен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „СТИК-Кредит“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Не отрича, че между ответното дружество и ищеца на 24.04.2024г.е бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №699227, по силата на който на П. Х. С. е била предоставена в заем сумата от 1500 лева, която трябвало да върне на заемодателя ведно с възнаграждение, съгласно Погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата, ответното дружество погасило служебно задължението на ищеца по предходен неин кредит и предоставило на нейно разположение остатъка от сумата, съгласно изразеното от нея желание, чрез банков превод по посочена банкова сметка в Първа Инвестиционна банка. Съгласно чл.20 и следващите от горепосоченият договор, при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, можела да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил задължен да претендира подобна неустойка. По отношение на твърдението, че договорената неустойка в горепосоченият договор е нищожна на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави посочва, че процесният договор е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникации от разстояние. Съгласно приложимите към настоящият договор ОУ — страните ползват Интернет като средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез действия по кандидатстване за отпускане на кредит.

Кандидатстването можело да се извърши чрез попълване на електронна форма за регистрация — заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна поща (имейл).

Ползвайки своята електронна поща, потребителят можел да създаде т.нар. „Личен акаунт".

Електронната поща, посочена от потребителя във Формата/3аявлението за кандидатстване представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора.

В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с 3 попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството. На 24.04.2024 година чрез създаденият от П. Х. С-А личен профил, същата попълнила Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението са въведени следните данни — три имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението бил посочен и така нареченият „Идентификационен номер".

След попълване на Заявлението за кандидатстване и одобрение на същата от ответника, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща проект на Договор за потребителски кредит — кредитна линия сключен от разстояние №699227 от 24.04.2024г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка с кредита на 24.04.2024г. ищеца е натиснала бутона „Подпис", с което изразила своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. В резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между „СТИК — КРЕДИТ" АД и П. С. на 24.04.2024г. бил сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски кредит — кредитна линия предоставен от разстояние с №699227.

Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение поддържа, че независимо, че такава неустойка не била начислявана и събирана от дружеството, въпросната клауза била валидна и отговаряла на всички изисквания на действащото законодателство. Поддържа, че неустойката представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. За да възникнело задължение за неустойка, било необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява.

Неустойката се дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - не предоставяне на обезпечение по договора. Неустойката била винаги парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх", че в противен случай би се начислила. С оглед на това и размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, а тя се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението. Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период на договора, изпълнявал предвидените в чл.92 от ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага. В случая неустойката имала 4 стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. По правило неустойката представлявала предварително определено обезщетение, с оглед което било нормално нейния размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично е записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл.20 от Договора — а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение. Предвид изложеното, иска съдът да отхвърли предявения иск, като неоснователен.