Определение № 572 от 07.04.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 572 гр. Благоевград, 07.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно частно гражданско дело № 20261200500490 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, подадена чрез юрк. Е. К., срещу Разпореждане № 1534 от 11.03.2026 г. по ч. гр. д. № 552/2026 г. по описа на РС Благоевград, с което е отхвърлено подадено от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Т. В. М., ЕГН **********, за заплащане на следните суми: 259,78 евро – неплатена главница за периода от 15.03.2025 г. до 15.02.2026 г. по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40062675943 от 28.06.2024 г., сключен между "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и Т. В. М., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 26.02.2026 г. до изплащане на вземането; 204,52 евро неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 16.03.2025 г.; 17,25 евро – мораторна лихва за забава, начислена за периода от 16.07.2024 г. до 25.02.2026 г., както и сторените по делото разноски.

В частната жалба разпореждането са обжалва само в частта му, с която заявлението не е било уважено по отношение на сумата от 259,78 евро, представляваща неплатена главница. В жалбата се излагат съображения за неправилност на разпореждането. Жалбоподателят се позовава на определение № 14 от 03.01.2019 г. по в. ч. т. д. № 1917/2018 г. на Окръжен съд - Варна, според което чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК предвижда, че е налице пречка за издаване на заповед за изпълнение, когато незаконно или неморално е самото искане, като противоречието със закона се свързва с хипотези, при които незаконността следва по очевиден и несъмнен начин от самото искане, а законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл. 410 1

ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението. Позовава се на определение от 09.05.2019 г. по ч. гр. д. № 145/2019 г. и определение от 21.05.2019 г. по ч. гр. д. № 171/2019 г. на Окръжен съд Габрово и изразява становище, че заповедният съд няма правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителя черпи права. Посочва, че поради измененията на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заповедният съд преценява дали искането се основава на неравноправна клауза или дали е налице обоснована вероятност за това, но счита, че заповедният съд не следва да преценява валидността на договора за потребителски кредит (ДПК) или на отделни негови клаузи поради противоречие на закона или накърняване на добрите нрави. Затова намира, че заповедния съд е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. Изразява мнение, че клаузата трябва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред. Намира, че заповедният съд не е направил задълбочен анализ на критериите в чл. 143 ЗЗП и че не е отчел чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Навежда аргументи, че кредитополучателят е бил добре запознат с условията на договора преди неговото сключване и че не е пожелал да се откаже от договора, което е можел да направи съгласно закона и общите условия („ОУ“). Счита, че уговорения годишен лихвен процент („ГЛП“) отговаря на законовите изисквания и на добрите нрави и че с оглед свободата на договарянето и автономията на волята страните сключили договор с посочените ГЛП и годишен процент на разходите („ГПР“). Твърди, че по-старата съдебна практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. на ВКС, решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о. на ВКС) е приемала, че клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, са нищожни като противоречащи на добрите нрави, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е до двукратния размер. Жалбоподателят счита, че тази практика е преодоляна с последвалите изменения в ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Поддържа, че в чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на ГЛП, който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, като според ал. 5 клаузи, надвишаващи тези размери, се считат за нищожни. Посочва, че според § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК разпоредбите на този закон не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила. Счита, че с това изменение на ЗПК е въведен максимален размер на ГПР, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, което е 50%. Поддържа, че ако съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, неоснователно би се ограничил и размерът на ГПР до 35-40 %.

Жалбоподателят счита, че кредиторът не е длъжен да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен 2 процент. Поддържа, че по арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК подобно изискване има само при наличието на референтен лихвен процент. Счита, че чл. 19, ал. 4 ЗПК е спазен. Твърди, че страните са уговорили ГЛП в индивидуалния договор, който е фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР в законовите граници. Счита, че в договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на сумите, дължими от длъжника. Поддържа, че са спазени императивните законови изисквания за ГПР и че не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно или че за договорната лихва е налице неравноправна клауза, вкл. и по арг. от чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Счита, че не може да има недействителност поради противоречие с добрите нрави за нещо, което е позволено с императивна правна норма. Затова приема, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави.

Предвид действителността на клаузите, които уговарят възнаграждението и ГПР счита договора за изцяло действителен. Навежда доводи, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и не представлява самостоятелен иск. Позовава се на решение № 75 от 16.07.2015 г. по т. д. № 519/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. Счита, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението относно лихвата за забава, за която твърди, че липсва неравноправна клауза. Навежда, че кредиторът има право на възнаграждение за използването на кредита извън уговорения срок, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Аргументира, че в случая няма анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на паричната сума, а лихвата за забава е обезщетение за неизпълнение. Затова на осн. чл. 33 ЗПК и общите условия претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва. Поддържа, че лихвеният процент по кредита не е обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане и че той се начислява само върху невърната част от главницата във вноската. Моли да се отмени обжалваното разпореждане и да се издаде заповед за изпълнение за сумата от 259,78 евро – неплатена главница. Претендира разноски.

На основание чл. 413, ал. 2 ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.

Окръжен съд Благоевград, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството пред заповедния съд е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, депозирано от заявителя "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД срещу длъжника Т. В. М., ЕГН **********, за следните суми: 259,78 евро – неплатена главница за периода от 15.03.2025 г. до 15.02.2026 г. по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40062675943 от 28.06.2024 г., сключен между "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и Т. В. М., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 26.02.2026 г. до изплащане на вземането; 204,52 евро – 3 неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 16.03.2025 г.; 17,25 евро – мораторна лихва за забава, начислена за периода от 16.07.2024 г. до 25.02.2026 г. Със заявлението са претендирани и сторените по делото разноски.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит № 40026275943 от 28.06.2024 г. Заявителят е представил препис от този договор, декларации, Общи условия на "Профи Кредит България" ЕООД към ДПК, погасителен план.

С разпореждане № 1277 от 28.02.2026 г. по ч. гр. д. № 552/2026 г. на РС Благоевград подаденото заявление е било оставено без движение и е било указано на заявителя да отстрани констатираните в него нередовности. В изпълнение на указанията заявителят е представил молба с вх. № 6061/11.03.2026 г. В нея се сочи, че длъжникът е заплатил сума в общ размер на 636,90 евро.

С обжалваното разпореждане РС Благоевград е отхвърлил заявлението по чл. 410 ГПК. Районният съд е намерил, че случая касае договор за потребителски кредит, към който се прилагат ЗПК, ЗЗД и нормите на ЗЗП - чл.

24 ЗПК, във вр. чл. 143-148 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, прогласяваща неравноправните клаузи за нищожни. Според съда клаузите, според които се дължат възнаграждения за услугите Флекси и Фаст, както и такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава, противоречат на принципите на равнопоставеност и добросъвестност и са нищожни, като противоречащи на добрите нрави.

Районният съд е посочил, че услугите Фаст и Флекси са описани в т. V на договора, а в т. VI е уговорено възнаграждението за тях – 540 лв. за закупен пакет Фаст и 768 лв. за пакет Флекси. Намерил е, че възнаграждението, за което потребителят се е задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги е прекомерно и незаконосъобразно. Посочил е, че за посочената цена са предоставени услуги, които не са изчерпателно изброени в ДПК, както изисква закона. Приел е, че не е формирана цена за всяка от услугите поотделно с оглед на чл. 10а, ал. 4 ЗПК и че определеното възнаграждение за тях противоречи на ЗПК. Посочил е, че заплащането на възнаграждението от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за възможността тези услуги да бъдат предоставени и без оглед на това дали ще бъдат използвани. По тези причини съдът е заключил, че уговорката за възнагражденията за пакета от допълнителни услуги е нищожна поради противоречие с чл. 10, ал. 2 предл. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК. Посочил е, че такива клаузи противоречат с принципа за добросъвестност и информиране на потребителя и че начина, по който са формулирани е подвеждащ и целящ явното му заблуждение.

Първоинстанционният съдебен състав подробно е анализирал в раздел 15 от ОУ и условията, при които потребителят може да се възползва от допълнителните услуги. Достигнал е до извода, че потребителят дължи 4 предварително възнаграждение за услуга, която кредиторът може и да не достави, ако не са спазени правилата, установени от кредитора в ОУ, като услугата се изразява във възможност да бъде поискана, но никъде не било посочено, че дори и да са спазени условията, кредиторът е длъжен да я предостави. Според районният съд тези клаузи не предвиждали изключение от правилото, че за изменение на договора е нужно съгласие. Намерил е подобни уговорки за нищожни и за водещи до неоснователно обогатяване. Според съда принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изисква потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното й ползване. Затова е счел, че са налице неравноправни клаузи в ДПК, с които потребителят се е задължил да заплати възнаграждения за услугите Фаст и Флекси. По тези причини районният съд е приел, че на осн. чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП клаузите 15, 15.1, 15.2, 15.2.1, 15.2.1.1, 15.2.1.2, 15.2.1.3, 15.2.2, 15.2.2.1, 15.2.2.2 и 15.2.3 от ОУ са неравноправни клаузи.