Определение № 51378 от 18.12.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 51378 гр. София, 18.12.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: В.М. като разгледа докладваното от В.М. Гражданско дело № 20221110134033 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Постъпили са молби от част от ответниците по делото с искане за допълване на решение № ****** от 14.10.2024 г. в частта за разноските, както следва:

1. С молба с вх. № ********* от 15.10.2024 г. ответниците В. К. Б. и И. К. К. са поискали допълване на решението с претендираните от всяка от тях с отговора на исковата молба разноски за платено адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна по молбите на ответниците В. К. Б. и И. К. К. – „Т. С.“ ЕАД, е депозирала отговор с вх. № ******* от 29.10.2024 г., уточнен с молба от 11.11.2024 г., с който изразява становище за неоснователност на молбите, а в случай че бъдат уважени моли за присъждане на адвокатско възнаграждение в минимален размер.

Съдът намира, че исканията са процесуално допустими, доколкото същите са направени от легитимирани страни в преклузивния за това срок, без необходимост от представяне на списък по чл. 80 ГПК, доколкото в постановеното по делото решение липсва произнасяне по разноските, поради което молбите следва да бъдат квалифицирани като такива за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските. Разгледани по същество молбите по чл. 248 ГПК са основателни, като аргументите за това са следните:

С постановеното на 14.10.2024 г. решение съдът е отхвърлил изцяло исковете на ищеца срещу посочените ответници като с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК при този изход на делото право на разноски имат ответниците по исковете. С депозирания на 22.12.2023 г. отговор на исковата молба всяка от ответниците е претендирала присъждането на заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в размер 400 лева. Видно от договор 1 за правна защита и представителство от 18.12.2023 г. (л. 203, том 2) В. К. Б. е заплатила изцяло и в брой сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение при подписване на договора, който служи за разписка за получената сума. Видно от договор за правна защита и представителство от 18.12.2023 г. (л. 204, том 2) И. К. К. е заплатила изцяло и в брой сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение при подписване на договора, който служи за разписка за получената сума.

С оглед на гореизложеното, молбите на ответниците В. К. Б. и И. К. К. са основателни.

Съдът обаче дължи произнасяне по своевременно релевираното от ищеца възражение за прекомерност на така претендираните от ответниците разноски, направено с нарочна молба на ищеца от 15.04.2024 г. (л. 324-325, том 2), подадена преди провеждане на последното открито съдебно заседание.

Във връзка с направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът съобрази следното:

Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.

С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат.

Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.

Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр.

1 ЗЗД), като критерият е обективен.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване на 2 договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер.

Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал.

5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер.

Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (в този смисъл и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г. на ВКС, IV г.о.). Последното означава усилията по защитата да съответстват на размера на възнаграждението, съобразно с обективни критерии, като: брой отработени часове, време за подготовка на адвоката съобразно с фактическата и правна сложност на делото, брой съдебни заседания и пр.

В конкретния случай, съдът намира, че с оглед липсата на каквото и да било фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност, реално осъществената от упълномощения адвокат процесуална дейност, цената на исковете, договореният размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева се явява прекомерен.

С оглед на това, съдът намира, че следва да присъди в полза на ответниците адвокатско възнаграждение за исковото производство до размер на сумата от 200 лева, която се явява съразмерна на действителната сложност на делото, като взе предвид и обстоятелството, че посочените ответници са представлявани от един адвокат, подаден е един отговор на исковата молба при едно и също възражение – отказ от наследство.

За да достигане до този извод, съдът съобрази т. 1 на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС, първи състав, според която разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Настоящият съдебен състав съобрази, че всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените 3 ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

При преценката дали да присъди адвокатско възнаграждение в поисканите размери, или в по-нисък размер, съдът съобразява обстоятелството, че насрещната страна по делото е дружество за комунални услуги, представлявано от юрисконсулт. На следващо място, съдът съобразява, че законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер, определен в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ - арг. чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г. Съществуването на два паралелни режима на заплащане и оценяване на безплатна правна помощ, и на труда на юристите, трудно се оправдава с оглед правилата на свободната конкуренция на вътрешния пазар на ЕС. Основната легитимна цел на приетата Наредба № 1 от 09.07.2004 г. е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждения (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само критерият - цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения, които явно според настоящата съдебна инстанция не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията. Поради това и националният съд следва и е длъжен да не приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС (точка 53 от решение от 08.09.20190 г. по делото Winner Wetten GmbH, C-409/06, с позоваване нa точка 17 от решението Simmenthal II 106/77). Ето защо е правомощие на съда да определи и възнаграждение под минимума, установен с Наредба № 1 от 09.07.2004 г., като съобрази именно обективни обстоятелства като фактическа и правна сложност на делото, време за подготовка на адвоката, реално осъществени действия по защита и съдействие, брой съдебни заседания и пр. В тази връзка следва да се съобрази и Решение № 1734 от 10.02.2021 г. на ВАС по адм. дело № 2472/2020 г., III отделение, в което е прието, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, не държи сметка за всички изисквания на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, като съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА съдът следва да съобрази приложимия от по висока степен нормативен акт при определяне на дължимите възнаграждения по справедливост, съобразно установените в закона критерии. Тезата е обоснована с установените от закона два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, от една страна и от друга – величината на 4 защитавания интерес, като взе предвид, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – извън хипотезите на защита по дела без оценяем интерес, отчита само величината на защитавания материален интерес. Предвид изложеното, по отношение на първия от обективните критерии – определяне на справедлив размер на възнаграждението, съобразно обема и сложността на делото, изводим от разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв наложените ограничения при приложението на националната уредба в настоящия случай не се свеждат до осигуряване на легитимните цели – конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги, в смисъла, посочен в практиката на СЕС – Решение от 23-ти ноември 2017 г. по съединените дела С427/16 и С-428/16.

С оглед на изложеното, решението следва да бъде допълнено, като бъде осъден ищецът да заплати на всяка от ответниците направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер 200 лева.