Решение № 38 от 11.02.2026, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Шумен, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Х.в

Теодора Р. Йорданова-Момова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно гражданско дело № 20253600500731 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №819/21.10.2025г. по гр.д.№1274/2025г. по описа на ШРС , съдът е отхвърлил предявения от Д. А. Г.-С., ЕГН : **********, с адрес за призоваване – гр. ........., ул. „....“ № 4, срещу „Сити Кеш“ ЕООД, ЕИК : 207024290 със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „....е“ № 115Е, иск с правно основание чл. 22 от ЗПК, за установяване недействителност на договор за потребителски кредит № 1101042/29.06.2024г., поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като неоснователен.

Решението е обжалвано от ищцата Д. А. Г.-С. , действаща, чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК-Ловеч като незаконосъобразно и неправилно по изложените в жалбата съображения. Жалбоподателят моли решението да бъде отменено и вместо това съдът да постанови ново с което да уважи иска и да присъди на жалбоподателя разноските му по делото за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от „Сити Кеш“ ЕООД действащо ,чрез пълномощника си адв.Х. М. от САК с който оспорва жалбата като неоснователна и недоказана и моли съдът да потвърди обжалваното решение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от надлежна страна, при наличие на правен интерес и е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.

След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са 1 допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Като обсъди основанията и доводите изложени от страните , както и събраните по делото доказателства , съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Между страните по делото не е спорно , че те са сключили на 29.06.2024г. договор за потребителски кредит № 11101042, за сумата от 600 лева. Уговорено било връщането за срок от 12 месеца на вноски при лихва в размер на 50% годишно ,ГПР от 62.98% и обща дължима сума по кредита в размер на 829.06лв.

Съгласно клаузата на чл. 5 от Договора страните се споразумели договорът да бъде обезпечен, по избор на длъжника с един или двама поръчители или банкова гаранция, като в клаузата на чл.11 била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение в общ размер 730.94лв. Съгласно Погасителния план неразделна част от договора ищцата следвало да върне за срока на договора: 600 - главница; 229.06 лева – лихва и неустойка от 730.94лв. или 1560лв.

Сключения договор за кредит, има характер на потребителски кредит по чл. 9 и сл.

ЗПК, поради което, като условие за неговата действителност намират приложение императивните изисквания уредени в ЗПК.

С клаузата на чл. 5 от договора длъжникът се задължава в срок до три дни от сключването на договора да предостави на кредитора по свой избор обезпечение, изразяващо се в банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица – отговарящи на определени условия които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени . С клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора в случай, че не предостави обезпечение в срок на кредитора се дължи неустойка в общ размер 730.94лв. Съгласно Погасителния план неустойката е била разсрочена за погасяване за срока на договора като част от 12-те погасителни вноски. Следователно, за да избегне начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение, за което кредиторът е дал възможност на насрещната страна само тридневен срок .

Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на обезпечение препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Чрез поставяне на тези практически неизпълними изначално условия, кредиторът си е осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената неустойка, което е в разрез с принципите на добросъвестността и справедливостта, тъй като длъжникът обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси банкова гаранция или поръчител. От друга страна така уговорената клауза санкционира неизпълнението на акцесорно задължение задължение на длъжника да предостави уговореното обезпечение, а не неизпълнението на главното задължение - за плащане на суми по договора за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най- често парична сума, която длъжникът се задължава да престира 2 на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като уговорената в договора за кредит, според която се дължи неустойка в размер на размер 730.94лв. на основание чл.11 ал.1 от договора в случай, че не предостави обезпечение в срок на кредитора се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Следователно подобна уговорка за процесната неустойка пряко противоречи на закона и е нищожна.

На следващо място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – 3 недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на ответника съгласно чл.16 ЗПК ,съответно да търси обезпечение на вземането си преди сключването на договора и предаването на заемната сума.

Предвид гореизложеното клаузата на чл.5 и на чл.11 от договора за кредит е нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само да осигури на ответника едно допълнително възнаграждение ,като същата е включена в текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, поради което тя е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави .

В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само абсолютните стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от %). В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 11 ал. 1 е уговорено допълнително възнаграждение за кредитора , което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След 4 като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Също така в разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от понеблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Посоченото в договора в чл. 11 ал. 1 от договора за кредит задължение на кредитополучателя води до увеличение на общия разход по кредита за потребителя. В договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният размер , но когато дължимата от кредитополучателя сума по чл. 11 ал. 1 от договора за кредит се включи като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл.19 ал.4 от ЗПК.