Решение № 7419 от 07.11.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

07.11.2017г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ при секретаря Капка

Лозева, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 2834 по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № І-40-164 от 07.10.2016г. по гр.д. № 45162/2014г. Софийски районен съд, 40 състав осъдил „А.И Т” ЕООД, ЕИК ********, да заплати на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда „А.”, намираща се в гр. София, ж.к. „********, представлявани от управителяБ.Т.М., на основание чл. 41 ЗС вр. чл. 51, ал. 1 ЗУЕС сумата 20 211.44 лв., представляваща разходи за поддръжка на общите части на етажната собственост за периода м. юни 2011г. – м. декември 2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.08.2014г. до окончателното й изплащане. Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице помагач – „А.П.” ООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А.И Т” ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Неправилно първоинстанционният съд приел, че при липса на решение на общото събрание на етажните собственици (ОС на ЕС), определящо конкретен размер на месечната вноска за покриване на разходите за управление и поддръжка на общите части, всеки собственик дължи заплащане на част от фактически направените разходи на останалите етажни собственици. След като липсвало решение на ОС на ЕС, липсвало и задължение на ответника към етажната собственост за заплащане на претендираните суми. Вземането на решение за определяне размера на дължимите вноски било неразривно свързано с вземането на решение по чл. 11, ал. 1, т. 4 ЗУЕС за приемане на годишен бюджет за приходите и разходите, и едва след определяне вида и размера на сумите,, които следва общо да бъдА.платени от всички етажни собственици, можело да се определи какъв е размерът на разходите, които всеки от етажните собственици и обитатели следва да заплати, като се прилагА.критериите по чл. 48, ал. 3 и чл. 51 ЗУЕС, съобразно вида на разходите. Аргумент за това била и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗУЕС, тъй като именно това решение, приложено към заявлението, било основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. СРС допуснал смешение на два различни института – този на плащането на дължими вноски от собственика на обект в ЕС, и този на неоснователното обогатяване като приел, че етажният собственик има задължение да плаща парични вноски за управление и поддръжка на общите части, но без да е взето решение от ОС за това, на базата на действително извършените разходи. В случая нито в решението от 30.05.2011г., нито в решението от 08.03.2013г.

(последното неотносимо към процесния период) били посочени конкретни суми, представляващи годишната вноска на ответното дружество, покриваща част от разходите за управление и поддръжка на общите части на етажната собственост. Не били взети каквито и да са решения във връзка с определяне размера на вноските.

Дори да се приеме, че етажният собственик дължи на етажната собственост суми за управление и поддръжка на общите части и без да е взето решение за това от ОС, искът отново бил неоснователен. Изчисляването на разходи в трикратен размер било без правно основание, тъй като не било вземано решение от ОС на ЕС по реда на чл. 51, ал. 5 ЗУЕС. Освен това от момента на въвеждане на сградата в експлоатация на 25.05.2011г. и през целия исков период собствените на ответното дружество самостоятелни обекти не се използвали за упражняване на професия или извършване на самостоятелна дейност, тъй като били предадени от строителя и съсобственик в жилищната сграда в недовършен вид, а ответникът бил принуден да извършва за своя сметка довършителните работи, за да ги направи годни за ползването им по предназначение. В нарушение на процесуалния закон СРС приел, че ответникът не е доказал, че обектите му не се ползвА.по предназначение. Съобразно чл. 154, ал.

1 ГПК, в тежест на ищеца било да докаже този факт, от който черпи изгодни правни последици, което не било сторено. Показанията на разпитания свидетел, който бил ползвател на самостоятелен обект в сградата, следвало да се ценят като обяснения на страна, а дори да се приеме, че са свидетелски показания и се ценят по реда на чл. 172 ГПК, от тях се установило само какво е предназначението на част от притежаваните от ответника обекти, но не и че те реално са използвани по предназначение. На следващо място, от заключението на ССЕ било видно, че за всеки самостоятелен жилищен обект, притежаван от ответното дружество, била начислявана сума за един живущ, и за всеки от самостоятелните нежилищни обекти – сума като за трима живущи, който подход бил изцяло неправилен с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за разпределение на разходите за управление и поддържане на общите части поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите, а не според броя на обектите, притежавани от всеки собственик. Освен това в заключението не било посочено какво представлявА.сумите, начислени от третото лице помагач като разходи, което препятствало преценката дали разходите попадА.сред изброените в § 1, т. 11 ДР ЗУЕС. Не било доказано и че разходите, които се претендират са направени, а ако са направени – да са в посочения от ищеца размер. В исковата молба примерно били изброени такива разходи, като се претендирало и възнаграждение на членовете на органите на управление, без да е взето решение от ОС на ЕС за определяне размера на това възнаграждение; претендираните разходи към снабдителни дружества не били индивидуализирани по количество и размер, нито бил посочен размер на претенцията за портиер или охрана, която била и неоснователна предвид факта, че в процесния период в сградата нямало нито портиер, нито жива охрана. В приложените от ищеца справки имало някои разходи, които не можело да се квалифицират като такива за поддържане и управление на общите части на етажната собственост – абонамент за кабелна телевизия, за видеонаблюдение, за телефон, за заплати на рецепция, чистачки, всички разходи за осигуровки и пр. Те ползвали не етажната собственост, а търговската дейност на „А.п.” ООД, който използвал своите обекти като хотел от апартаментен тип, заведение за хранене и развлечения, видно от протокола от ОС от 30.05.2011г. Освен това в справките били посочени суми с ДДС, каквото етажната собственост не можела да начислява върху сумите, претендирани от отделните етажни собственици. Поддържа и заявеното евентуално възражение за погасяване по давност. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна - ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда „А.”, чрез процесуален представител с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца – „А.П.” ООД, с отговор по реда на чл. 263, ал.

1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 51, ал. 1 вр. ал. 5 ЗУЕС за сумата 20 211.44 лв., представляваща дължими от ответника разходи за управление и поддържане на общите части на етажната собственост в сграда „А.", находяща се в гр. София, ж.к. „********, за периода м. 06.2011г. – м. 12.2012г.

В исковата молба се твърди, че ответникът е собственик на самостоятелни обекти в сградата – етажна собственост – фитнес, ресторант, офис, два апартамента и ателие, като имал непогасени задължения към етажната собственост за извършени услуги по поддръжка и управление на общите части. Извършването на дейностите по управление и поддръжка било възложено на „А.п.” ООД, съгласно протокол от 30.05.2011г. и протокол от 08.03.2013г. В протокола от 08.03.2013г. била посочена и потвърдена системата за определяне на дължимата такса за поддръжка и управление на общите части. Всички собственици, ползватели или обитатели, които упражняват професия или дейност в самостоятелен обект на етажната собственост, свързана с достъп на външни лица, каквито били и част от обектите на ответника, и съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 5 ЗУЕС заплащали разходите в трикратен размер. Твърди се още, че всеки един от собствениците в сградата имал сключен индивидуален договор за поддръжка и управление на основание чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, единствено ответникът отказал да сключи такъв и да заплаща задълженията си. Поради това управителят на сградата всеки месец изчислявал припадащите се за собственика „АТ и Т” ЕООД разходи на основание чл. 51 ЗУЕС. Управителят изготвял подробни месечни сметки за разходите за поддръжка и управление на общите части на база фактури, ведомости и други счетоводни документи за съответния месец, всеки месец следял за броя на собствениците, ползвателите и обитателите в сградата съобразно регистрацията им в книгата на собствениците, като сумата за дължимите разходи се разделяла на броя на собствениците/обитателите/ползвателите и се определяла частта, дължима от ответното дружество. Последното не заплащало дължимите от него суми, като по този начин в тежест на етажната собственост се оказвали разходите за поддържане на общите части на цялата сграда, които били заплащани своевременно. Съгласно установеното в чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС задължение, всеки собственик участвал в тежестите на общата вещ, в случая на управлението и поддръжката на общите части, според дела си в общите части.

Собствениците заедно с ползвателите и обитателите, следвало да разделят текущите разходи за управление и поддържане на общите части – консумативни материали, възнаграждения на членовете на органите на управление, разходи към снабдителните дружества за потребление в общите части (електроенергия, водоснабдяване, топлофикация, газоснабдяване) и абонаментна такса за поддръжка на асансьор, разходи за портиер или охрана и т.н. Искал е от съда да осъди ответника да заплати на етажната собственост чрез управителя горепосочената сума, заедно със законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 18.08.2014г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер с възражения, поддържани и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която районният съд е присъдил законна лихва върху главницата, считано от 10.08.2014г. до 17.08.2014г. включително. Исковата молба е подадена в съда на 18.08.2014г. и от този момент е претендирана законната лихва върху главницата. Като се е произнесъл по нещо непоискано, СРС е постановил недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК подлежи на обезсилване в същата част.