Решение № 5398 от 05.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5398 гр. Пловдив, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330120007 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация, както следва: главен иск- по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД и насрещни искове: главен- по чл. 240 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. Т. Д., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „************“ № ***, чрез пълномощник адв. Т. И., е предявила против „Лендиво” ООД, ЕИК: 203811241, със седалище и адрес на управление: град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от управителя С.

Т., иск за прогласяване като нищожна клаузата за обезпечение, предвидена в чл. 27 от сключения между страните договор за потребителски кредит, предоставен разстояние № ******** от 03.06.2024 г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципите на добрите нрави, заобикаляща материално- правните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие, нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит, предоставен разстояние № ****** от 03.06.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, при ГПР- 42, 58 % и фиксиран лихвен процент- 36 %.

Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно физическо лице, което отговаря на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай поред чл. 11 ал. 1 се дължала неустойка в размер на 1 008 лева, платима разсрочено.

Фиксираният в договора лихвен процент не отговарял на действително приложения такъв, защото неустойката представлявала добавък към договорната лихва. Неустойката 1 представлявала скрита печалба за кредитора, с която той допълнително се обогатявал, в разрез с изискванията на добросъвестността. Размерът на възнаградителната лихва надвишавал трикратния размер на законната лихва и според трайната съдебна практика тази уговорка противоречала на добрите нрави. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил над 100 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб.

Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно пълномощникът на страната поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава, като в тази връзка се моли за постановяване на решение при условията на чл. 237 от ГПК. В с.з. страната не се явява, не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора, като липсвало каквото и да е плащане на вноски по кредита. Предявяват се два евентуално съединени насрещни иска: първи- за осъждане на длъжника да заплати сумата от 800 леванепогасена главница по договора и втори- за същата сума, но дължима на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, като сумите се търсят ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, като се посочва, че договорът за кредит бил нищожен. Изискванията към кандидатстващите за кредит лица, въведени от фирмите за бързи кредити, били с цел заобикаляне на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото условията за обезпечение били практически неизпълними. Така се предвиждали санкции- чрез неустойки или такси, които осигурявали допълнителна печалба на кредиторите. Моли за отхвърляне на насрещния иск. Прави се и възражение за прихващане на главницата с платените по кредита лихви и неустойки.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***** от 03.06.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 800 лева, при следните условия: срок- 30 дни, при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен 2 процент на разходите- 42, 58 %, при общ размер на всички плащания- 824 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 216 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план. Приети са още ОУ по кредита, СЕФ, смс съобщения до клиента.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по кредита липсват погашения. Посочва се още, че в ГПР по кредита била включена единствено договорна лихва, без неустойката, която, ако се включила, би увеличила ГПР на 324 %.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв 3 начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 27 е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената от кредита сума за всеки ден от непредставеното обезпечение. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и 4 отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.