Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1290 от 05.03.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 7754/2024
Вид
Решение № 1290
Подписан
05.03.2025
В сила
05.03.2025
Състав
Калина Анастасова, Ина Бранимирова Маринова, Темислав Малинов Димитров

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1290 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100507754 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 4173 от 08.03.2024 г., постановено по гр. д. № 56034/2023 г. по описа на СРС, 128- ми състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. Е. Д. сумата от 3000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено досъдебно производство № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУСДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 08.08.2023 г. до окончателното плащане на дължимото.

Със същото решение е отхвърлен искът на Р. Е. Д. за осъждане на Областна дирекция на министерство на вътрешните работи – гр. София да заплати на ищцата сумата от 3000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено досъдебно производство № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУ-СДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 24.07.2023 г. до окончателното плащане на дължимото.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България с излагане на съображения за неправилност на решението в осъдителната му част. Твърди се, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България, тъй като не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки, а именно – претърпени неимуществени вреди, за които да е 1 установено, че са в пряка причинно- следствена връзка с процесното обвинение. Поддържа се, че за да може да се ангажира отговорността на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, ищцата следва да е търпяла вреди именно в резултат на осъществената срещу нея наказателна репресия в качеството й на обвиняем, като не е достатъчно само наличието на образувано наказателно производство. Твърди се, че ищцата не е привличана в качеството на обвиняемо лице, следователно същата не е търпяла вреди. Подчертава се, че съдът не е отчел и факта, че ищцата е търпяла неимуществени вреди във връзка с действия на полицейски служители и наложени административни мерки – действия и актове на друг орган, за които Прокуратурата на Република България не е легитимирана да отговаря и които не подлежат на обезвреда по реда на чл. 2 ЗОДОВ. Посочва се, че съдът не е взел предвид, че единственото процесуално действие, извършено от прокурора, е постановяването на прекратителен акт, който не е вредоносен за ищцата, а напротив – преустановява вредоносните действия срещу нея. Отделно от изложеното, се навеждат аргументи, че съдът е надценил релевантните за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, като не е взел предвид интензитета на извършените процесуалноследствени действия с ищцата, не е отчел икономическия стандарт на живот в страната към момента на търпене на вредите, както и че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените страдания. Моли се съдът да отмени решението в обжалваната му част, а в условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Р. Е.

Д., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.

Претендират се разноски.

Решението в частта, с която е отхвърлен искът на Р. Е. Д. за осъждане на Областна дирекция на министерство на вътрешните работи – гр. София да заплати на ищцата сумата от 3000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено досъдебно производство № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУ-СДВР, пр. пр.

№ 2670/2023 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 24.07.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, като необжалвано от ищеца е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка

2 въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По правилността на решението въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Ищцата извежда съдебно предявеното субективно материално право на вземане при твърденията, че е претърпяла неимуществени вреди от проведено спрямо нея наказателно преследване, завършило с постановление за прекратяване на наказателното производство. За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже: настъпването на посочените в исковата молба неимуществени вреди, техния размер, както и причинната им връзка с обвинението в извършване на престъпление, за което е прекратено наказателното производство. При доказване на посочените обстоятелства и на основание чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост.

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства /ДП № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП/ се установява, че на 26.01.2023 г. е настъпило ПТП на бул.

„Цар Освободител“, на 50 м преди бул. „Цариградско шосе“ с участието на управлявания от ищцата л. а. марка „Ситроен“, модел „Ц4“, с рег. № *******, като при извършена проверка на последната с техническо средство Дръг Тест 5000 с фабричен № ARLK № 0001 и проба № 323 е отчетен положителен резултат за употреба на амфетамини; че на ищцата е издаден талон за медицинско изследване № 115600 за МБАЛ ВМА, където последната е дала кръв и урина за медицинско изследване; че във връзка с процесното ПТП на ищцата е съставен АУАН Серия GA № 872263 за извършено нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП – управление на ППС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и че на ищцата е наложена принудителна административна мярка, а именно – временно отнемане на свидетелство за управление на МПС, но за не повече от 18 месеца.

Не е спорно между страните във въззивното производство, а и от събраните по делото писмени доказателства /ДП № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП/ се установява, че по реда на чл. 212, ал. 2 НПК е образувано досъдебно производство за това, че на 26.01.2023 г., около 20:00 ч. в гр. София, по бул. „Цар Освободител“, с посока на движение от бул. „Васил Левски“ към бул. „Цариградско шосе“ управлявал л. а. „Ситроен“, модел „Ц4“, с рег. № ******* след употреба на наркотични вещества – амфетамин, установено чрез техническо средство Дръг Тест 5000, с № ARLK № 0001 проба № 323, като водачът е дал кръв за химическо изследване – престъпление по чл.

343б, ал. 3 НК; че на 26.01.2023 г., в 20:53 ч. по производството е била задържана именно ищцата Р. Е. Д., като на същата е извършен обиск, а на 27.01.2023 г. – е снето сведение; че по образуваното досъдебно производство са извършени оперативно-издирвателни 3 мероприятия от разследващ полицай при 01 РУ – СДВР въз основа на постановление от 27.01.2023 г., разпити на свидетели, назначена е съдебно- химикотоксикологична /токсикохимична/ експертиза на проби от кръв и урина, взети от ищцата, в заключението на която вещите лица са посочили, че от извършените изследвания на предоставените биологични проби, взети от ищцата, не се установява наличие на наркотични/упойващи вещества, изготвена е справка за съдимост на ищцата, от която се установява, че същата не е осъждана към 06.02.2023 г., както и че с постановление от 17.03.2023 г. на прокурор при СРП срокът за разследване по ДП № 162/2023 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП е удължен с два месеца, считано от 26.03.2023 г.

Между страните във въззивното производство не е спорно, а и от представеното по делото постановление от 24.07.2023 г. се установява, че наказателното производство е прекратено на основание чл. 24, ал. 1 , т. 1 НПК, като прекратителното постановление е връчено на ищцата на 31.07.2023 г., поради което следва да се приеме, че то е влязло в сила на 07.08.2023 г.

Спорен пред настоящата инстанция, на първо място, е въпросът дали са налице изискуемите от закона предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата, а именно – наличие на обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство е прекратено, и настъпване на неимуществени вреди за ищцата, намиращи се в причинно- следствена връзка с обвинението.

Настоящата инстанция споделя възприетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 1200/02.12.2008 г., постановено по гр. д. № 3517/2007 г., III г. о., решение № 187 от 13.06.2012 г., постановено по гр. д. № 1215/2011 г. , III г. о., решение № 341 от 05.10.2012 г., постановено по гр. д. № 1310/2011 г., IV г. о., решение № 425 от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. № 3143/2015 г., I V г. о., решение № 51 от 11.03.2021 г., постановено по гр. д. № 2340/2020 г., I V г. о., определение № 277 от 09.04.2020 г. по гр. д. № 880/2020 г., III г. о., решение № 50009 от 08.02.2023 г., постановено по гр. д. № 932/2022 г., III г. о., становище, че предпоставките за ангажиране на отговорността на правозащитните органи за обезщетяване на причинени вреди са налице и когато ищецът не е привлечен като обвиняем с нарочен акт.

В посочените решения е прието, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 /сега т. 3/ ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по- широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно- процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че доводите на въззивника ответник, че в процесния случай ищцата не е била привлечена в качеството на обвиняемо лице, следователно – същата не е търпяла вреди в резултат на осъществена срещу нея наказателна репресия, какт о и че не е достатъчно само наличието на образувано наказателно 4 производство за ангажиране на отговорността на държавата, са неоснователни.

Действително в приобщеното по делото ДП № 225 ЗМК 162/2023 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр. пр. № 2670/2023 г. по описа на СРП не се съдържа нарочен акт, с който ищцата да е била привлечена като обвиняема. Въпреки това обаче настоящата инстанция счита, че по делото безспорно се установява, че ищцата е била обект на наказателно производство, като същата е знаела, че се води разследване за извършено от нея престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, поради което и с оглед цитираните по- горе решения на ВКС следва да се възприеме изводът, че не е необходим нарочен акт, с който ищцата да бъде привлечена като обвиняема, за реализиране на отговорността на ответника по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.