Определение № 573 от 28.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 573 гр. Пловдив, 28.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300500239 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, чрез пълномощника си юрк. И. Н. против Определение №14532/21.11.2024г., постановено по гр.д.№2881 от 2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр.състав, с което е оставена без уважение молба с вх.№102572/09.10.2024г., подадена от жалбоподателя, с която същият е направил искане за изменение постановеното по делото Решение №3794 от 25.09.2024г. в частта за разноските, като бъдат присъдени такива в полза на агенцията, съобразно с уважената част от исковите претенции.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса.

Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановения акт. Жалбоподателят сочи, че смисълът на чл. 6, пар.1 и чл. 7, пар.1 от Директива 93/13 на Съвета бил, че разноски не следвало да се присъждат в тежест на длъжника, но когато последният е платил недължимо платени суми, подлежащи на възстановяване, като впоследствие е установена нищожността на договорна клауза поради неравноправен характер. В процесния случай обаче, след прогласяване нищожността на договора за кредит и в приложение на чл. 23 ЗПК, съдът отнесъл платената сума от длъжниците към чистата стойност по кредита, като било установено, че и след това оставала сума от главницата, която била дължима. Поради тази причина не било налице недължимо платени суми, подлежащи на връщане от кредитора и процесният случай не попадал в хипотезата на цитираната практика на СЕС. С оглед на което жалбоподателят счита, че приложение 1 намирал чл. 78, ал.1 ГПК, като разноски се дължали на ищеца съобразно уважената част от иска. Искането към въззивния съд е за отмяна атакуваното определение и произнасяне по същество на спора.

Съдът, след като разгледа материалите по делото, намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против С. И. С.а и П. М. С., в качеството му на поръчител, с която са предявени обективно и субективно кумулативно съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 13 052.15 лв., представляваща главница, дължима по Договор за потребителски паричен кредит № 2626804 от 22.02.2017г. сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.12.2020г.; сумата в размер на 958, 98 лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 21.03.2020г. до 18.12.2020г.; 496, 78 лева- мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 22.03.2020г.- 25.08.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда- 26.08.2021г. до окончателото й погашение, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 9717/ 18.11.2021г., по ч.гр.д. № 16948/ 2021г., по описа на Районен съд- Пловдив, XXI- ви гр. с-в.

С решение №3794 от 25.09.2024г., постановено по гр.д.№2881 по описа за 2023г. на Районен съд – Пловдив, XXII гр.състав, съдът е признал за установено в отношенията между страните, че С. И. С.а и П. М. С., в качеството му на поръчител дължат солидарно на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 4 765, 68 лв.- главница, дължима по Договор за потребителски паричен кредит № 2626804 от 22.02.2017г. сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (26.08.2021г.) до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за главница за разликата от 4 765, 68 лв. до пълния претендиран размер от 13 052, 15 лв. Отхвърлена е и претенцията за сумата от 958, 98 левавъзнаградителна лихва, дължима за периода от 21.03.2020г. до 18.12.2020г. и претенцията за сумата от 496, 78 лева- мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 22.03.2020г.- 25.08.2021г.

В мотивите си съдът е приел процесния договор за кредит за недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като е изложил подробни съображения в тази насока. Приложил е последиците на чл. 23 ЗПК, като е съобразил, че на кредитополучателя били предоставени парични средства в размер от 20 000 лв., като от заключението на назначената съдебно2 счетоводна експертиза се установявало, че длъжникът заплатил по недействителния договор сума в размер на 15 234.32 лв. Поради тази причина ответниците по спора дължали на ищеца, в условията на солидарност, сумата от 4 765.68 лв., представляваща непогасена част от главницата по Договора за потребителски кредит.

По отношение на разноските съдът е приел, че въпреки частичното уважаване на претенцията на ищеца за присъждане на главница по договора, то на последния не следвало да се присъждат разноски съобразно уважената част от претенцията, тъй като разрешенията на Решение на СЕС от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, чл. 6, пар.1 и чл.7 пар.1 от Директива 93/13 намирали приложение и в настоящия случай. Кредиторът бил икономически по-силна страна в правоотношението, поради което следвало да не се възползва от това си положение чрез налагането на потребителите на неравноправни клаузи. При приложение на принципа за ефективност, при констатирано наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, правата на потребителите следвало да бъдат защитени, като следвало да се постигне такова правно положение, каквото би съществувало, в случай че потребителят не е договарял при неравноправни условия. В противен случай кредиторът би имал икономическа облага от недобросъвестното си поведение.

С атакуваното определение №14532 от 21.11.2024г., съдът е оставил без уважение подадената от ищеца молба за присъждане в негова полза на разноски, съобразно уважената част от исковите претенции, като отново решаващата инстанция е изложила подробни аргументи в тази насока.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за основателна, като мотивите за този извод са следните:

С Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, СЕС е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Настоящият състав намира, че описаната в посоченото решение на СЕС хипотеза е различна от процесната такава, поради което решението не би следвало да намери приложение. На първо място, в решение на СЕС се обсъжда хипотеза на недължимо заплатени от длъжника-потребител суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожността на 3 договорна клауза. В случая обаче ответните страни не са заплатили суми, които не дължат. Напротив – те са извършили определени плащания, но които са се оказали недостатъчни, за да покрият пълния размер от дължимата главница. Тоест не е налице недължимо платени суми. На следващо място следва да се посочи, че производството пред районния съд не е инициирано по повод искова молба от потребителите за възстановяване на определени парични суми, които са били платени без да се дължат поради нищожността на договорна клауза, а точно обратното – процесът е иницииран от кредитодателя, за да се признае, че ответниците дължат изпълнение по определено кредитно правоотношение. За да е приложимо посоченото решение на СЕС нужно е потребителят да сезира компетентния съд, пред който да бъде установено, че длъжникът е заплатил парична сума по недействителен договор /клауза/, като тази сума трябва да подлежи на връщане, тъй като клаузата, по която е платена сумата е нищожна, респ. платената от длъжника сума надхвърля чистата стойност на главницата, когато договорът е обявен изцяло за недействителен и е приложено правилото на чл. 23 ЗПК. В този случай приетите постановки на СЕС ще са приложими, тъй като ако потребителят понесе част от разноските в зависимост от размера на недължимо платените суми, то това действително би оказало влияние върху намерението му да сезира съответния съд с искане за връщане на даденото.

С оглед горното следва и изводът, че в полза на ищеца следва да се присъдят разноски, но съобразно уважената част от иска. Представен е списък от ищеца, в който е посочено, че са сторени разноски, както следва: за държавна такса за исковото производство, държавна такса за заповедното производство, платено възнаграждение за вещо лице в размер на 150 лв., юрк. възнаграждение за заповедното производство и юрк. възнаграждение за исковото производство. В заповедното производство е заплатена ДЧ в размер на 290.16 лв., а в исковото производство е заплатена такса в размер на 291 лв., за което са представени и съответните платежни нареждания. Представено е и платежно нареждане от 01.04.2024г. за сумата от 150 лв., депозит за вещо лице, внесени от ищеца. По отношение на юрк. възнаграждение, същото следва да се определи в размер на 50 лв. за заповедното производство и 100 лв. за исковото производство по предявения иск по чл. 422 ГПК. Общият размер на сторените от ищеца разноски, включително и дължимото юрк.възнаграждение, възлизат на 731.16 лв. На ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част на исковата претенция, а именно сумата в размер от 240.17 лв.

По отношение на ответниците, същите не са проявили активност в исковия процес, не са депозирали отговор на исковата молба, не са се явили и в проведените открити съдебни заседания, не са направили и искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да им бъдат присъждани съобразно отхвърлената част от иска. В заповедното производство също е проявена пасивност от страна на ответните страни.

4

Единственото предприето процесуално действие е предявяването на възражение по чл. 414 ГПК срещу Заповедта за изпълнение, което обаче е изготвено и депозирано от поръчителя, видно от съдържанието на възражението, поради което не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, а други такива не са и сторени от ответниците.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение №14532 от 21.11.2024г., постановено по гр.д.

№2881 от 2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр.състав.

Вместо което постановява

ОСЪЖДА С. И. С.а, ЕГН: ********** и П. М. С., ЕГН ********** в качеството му на поръчител, да заплатят солидарно на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940 сумата в общ размер от 240.17 лв., представляваща сторени от ищеца разноски в производството съобразно уважената част от иска.

Определението не подлежи на обжалване

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5