Решение № 314 от 22.10.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. гр. Д.град, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Д.ГРАД в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20255610101160 по описа за 2025 година

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /1997 г. отм./, чл. 212, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /2006 отм./.

Ищецът Д. Г. Д. твърди, че е бил в служебно правоотношение с ответната Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението гр. София /ГДПБЗН/ от август 1997 г. до 12.03.2024 г., когато е напуснал по собствено желание. Същият е изпълнявал длъжността „водач на специален автомобил" в системата на ГД ПБЗН като местоизпълнението на служебните му задължения от възникване на служебното му правоотношение с ответника до прекратяването му, е била Районната служба по пожарна безопасност и защита на населението гр. Д.град /РСПБЗН гр. Д.град/.

Ищецът твърди, че през периода 25.02.2003 г. до 30.06.2014 г. изпълнявал служебните св задължения на 24 часови смени, които са имали непрекъснат характер с оглед характера на противопожарната и спасителна дейност и обстоятелството, че е следвало да поддържа постоянна оперативна готовност за отзоваване в рамките на 45 секунди при наличието на сигнал за пожар, бедствие, авария или катастрофа. Работните му смени са изпълнявани по предварително утвърден от Началника на РС ПБЗН гр. Д.град месечен 1 график, като работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен период, който в исковия период е бил тримесечен.

Исковия период бил обусловен от правото на допълнителен отпуск е създадено /обнародвано на 23.02.2003г./ и влязло в сила от 25.02.2003 г. до 30.06.2014 г., защото дотогава правото на допълнителен отпуск е съществувало като правна възможност, изрично предвидена в закона за компенсация на положен извънреден труд.

Работното време на ищеца, като служител, работещ в условията на сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/, се е изчислявало в часове на отчетен тримесечен период по следния начин:

Всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие се сумират и в случаите, когато надвишават нормата работно време за съответния отчетния период, часовете над установеното работно време представляват за съответния служител положен от него извънреден труд, който, съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетен период, а за часовете над 50 часа тримесечие — ищецът е придобил право на платен годишен отпуск до 12 дни за една календарна година, които не е използвал до края на службата си и поради това, на които има право да му бъдат изплатени.

Ищецът претендира, че през времетраенето на служебното му правоотношение с ответната ГДПБЗН, работодателят му — ответната Дирекция, не е изчислявала правилно работното време, което е довело до ощетяването му, тъй като през цялото време е полагал труд над установената норма работното време, който нито бил отчитан от работодателя му правилно, нито бил заплащан по съответния ред, нито пък е имал възможност да използва допълнителен платен отпуск, който възникнал за него от положения извънреден труд.

Твърди, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. същият е работил на 24 часови смени, като минимум 8 броя или 7 броя 24-часови дежурства месечно / според броя на календарните дни в месеца с 30 или с 31 дни в месеца/. По-малко от 7/8 бр. дежурства месечно, ищецът претендира, че полагал, единствено, когато е ползвал законоустановени платен отпуск през периода на отчитане, като съответната норма работно време се е намалявала с 2 броя ва ползваните дни на отпуск, умножена по нормалната продължителност на работния ден, т.е. по 8 часа.

Поради естеството на изпълняваната от него работа и задължението да се намира в постоянна бойна готовност за отзоваване при възникнал сигнал за пожар или друго бедствие, ищецът твърди, че през цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се отклонява от тях и нито му е била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито е могло изобщо да ползва такава, поради самото естество на противопожарната и спасителна дейност. През цялото време на смяната, същият бил длъжен да се намира на територията на РС ПБЗН Д.град, без да може да напуска територията на същата; в специфичното работно облекло и оборудване; под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута при възникнала необходимост.

Въпреки посоченото обаче, ответната ГДПБЗН не е отчитала пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му смени, като не включвала към работното му време, времето, което ищецът е ползвал за да се нахрани по време на смяната, което ответникът квалифицирал като „почивка за хранене", а такава ищецът не е могъл да ползва поради спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния процес и изискването за постоянна бойна готовност.

Освен това, ответната ГДПБЗН, не включвала в изработените от ищеца часове — времето за приемане, инструктаж, сдаване и освобождаване от дежурство, което било част от работното му време и служебни задължения и безспорно представляват „действия при изпълнение на служебните задължения" по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. По заповед на съответния началник, ищецът бил задължен да идва на работа 15 минути преди всяка смяна по график за извършване на инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 минути след приключване и сдаване на смяната за да изчака идването на Началника на РСПБЗН Д.град, на когото следвало да докладва.

При приемането и инструктажа преди дежурство, доверителят ми заедно с другите застъпващи на смяна пожарникари, били запознавани с оперативната обстановка, със средствата и ресурсите, автомобилите, с които разполагат за изпълнение на служебните им задължения; с възникнали сигнали и произшествия при предходната смяна и задачи по време на предстоящата 3 такава /ако има вече възникнала необходимост при получени сигнали/. След приключване на смяната и предаване на дежурството на следващата смяна ищецът е имал задължението да докладва за изминалото дежурство на Началника на РСПБЗН Д.град, който след рапорта го освобождавал от дежурство, като това време също не било включвано в работното му време. По описания начин по твърденията на ищеца всяко негово 24-часово дежурство е било с продължителност 24 часа и 45 минути, като е започвало в 07.45 часа, когато ищецът е бил длъжен вече да е на територията на РСПБЗН Д.град.

Видно от гореизложените фактически обстоятелства, през целия исков период от началото на 2003 г. до напускането на ищеца от служба, ответната ГДПБЗН, не е отчитала в пълнота всички положени от него часове труд през отчетните периоди, което е довело до системно ощетяване на ищеца, предвид невъзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него извънреден труд, а същият претендира, че през цялото време е работил в условията на такъв.

Спорните обстоятелства между ищеца и ответната ГД в периода от началото на 2003г, когато е бил в сила 3МВР от 1997 г. до средата на 2014 г., когато от 01.07.2014 г. влязъл в сила последния ЗМВР, в сила и понастоящем се свеждат до непризнаване, съответно неотчитане като работното време на: времето през времетраенето на неговите смени, използвано от ищеца за хранене /през всички дежурства/ и за отдих /през 24-часовите дежурства/, т.нар. „неактивна част от дежурството"; непризнаване и неотчитане като част от работното му време на минутите и часовете, които съпътстват основната нарядна дейност, предхождат и следват самото дежурство; Посоченото непризнаване на изброените категории работни часове за такива, и съответно изключването им от изработеното от ищеца работното време за отчетен период, не намира законова упора в нито един от специалните закони и подзаконови нормативни актове, приложими за ищеца през исковия период — ЗМВР от 1 997г, ЗМВР от 2006г и НА по прилагането им. Никъде в изброените специални за ищеца правни норми в нормативните актове не съществуват такива, които да уреждат изрично по различен начин спорните факти, или да забраняват или ограничават приложението на общи правни норми от трудовото законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по приложението им/, даващи право на ищеца да претендира, че оспорваните 4 часове и минути за него като служител работещ в режим на смени при СИРВ представляват работни такива и са част от работното му време. В ППЗМВР от 1 998г, е съществувала правна норма - чл.148, ал.3, която е предвиждала че:

„3) (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2005 г.) Времето за почивка на държавните служители, включително на работещите на смени когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време.". Видно от самото съдържание на цитираната разпоредба — невключването в работното време на минутите, часовете, предоставени за „почивка" не се изключват по общо правило за всички служители на МВР, в това число и за тези, работещи на смени, а по изклюение— доколкото и ако им е осигурявана такава.

Посочва, че в нито едно от положените от него дежурства през годините не е ползвал „почивка" за хранене или за отдих по време на дежурство, че прекият му ръководител не е издавал нарочна заповед — кога през времетраене на дежурството да почива и не го е освобождавал от носенето на службата, нито писмено, нито устно; нито пък е имал възможност за реално ползване на каквито и да е същински почивки с пълно откъсване от служебните задължения и прякото ръководство на прекия началник, поради самото естество на извършваната от него пожарникарска дейност. По време на т.нар. „почивки" по време на смените си, ищецът не се откъсвал напълно от изпълнението на служебните си задължения; бил с работно облекло с пълно бойно снаряжение и на място, указано му от прекия му началник на територията на РСПБЗН Д.град, като дори, когато не е бил ангажиран пряко с осъществяване на специфичните си пожарникарски правомощия, последният нито е могъл да напуска района на РСПБЗН Д.град, нито е могъл да съблече униформата си, и да свали снаряжението си, нито да изключи станцията си, нито пък да прекара определеното му за „почивка" време на определено от него самия място. През цялото времетраене на дежурството, в това число и през минутите, които евентуално са му били предоставяни за хранене/отдих, същият оставал на разположение на прекия си началник, не е бил заместван от друг служител /защото пожарникарската дейност е по норматив „екипна"/, и ,,почивката му в най-добрия случай, се е изразявала в ,,хапване по време на смяната в самото поделение на РСПБЗН Д.град, ако има възможност за това и оперативната обстановка го позволява, т.е. ако не е на пожар, друго бедствие, произшествие и т.н.

Непризнаването и неотчитането на спорните часове като работни 5 такива, вероятно е намерило опора в посочените вътрешноведомствени актове на МВР — необнародваните инструкции, както и в другите вътрешноведомствени актове /Заповеди, Инструкции/ на подчинените нему — Директори на Дирекции в МВР и т.н., които са детайлизирали организацията и разпределението на работното време в съответните структури на МВР, неговото отчитане и компенсиране, но последните актове предвид техния характер не са известни на доверителя ми и не могат да бъдат представени от него. В случай, че ответникът се позове на разпоредби от такива вътрешноведомствени актове на МВР, моли на основание чл.15, ал. 3 от ЗНА, съдът да констатира тяхната материална незаконосъобразност, предвид противоречието им с правни норми от по-висок ранг, вкл. и с посочената чл.148, ал. 3 от ППЗМВР /която не изключва времето за „почивка" изобщо от работното време на служителите на МВР, а сочи — предпоставката последните да не бъдат включвани в работното време, а именно — ако са били осигурявани такива/.