Решение № 170 от 15.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 170 гр. Пловдив, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Невена Мл. Назарева. като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20235330117775 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, против Е. Д., идентификатор ***, ЛН ***, родена на ***., гражданин на ***, пребиваващ в Република България, с адрес: *****, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 17 ЗКСД вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от ***, по силата на който банката предоставила на ответника сумата от 78 233,20 лЕ. за заплащане на такси за обучение със срок за издължаване на кредита 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, обхващащ времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съобразно учебния план за съответната специалност и образователно- квалификационна степен. С допълнително споразумение от *** било договорено намаляване размера на кредита до 7 823,32 лЕ., като се запазвал срокът за издължаване, при погашения на равни месечни вноски, съобразно погасителния план.

Всички останали клаузи от основния договор останали непроменени.

Сочи, че усвояването на кредита се осъществявало чрез превод по банкова сметка на висшето училище. Изключение правило първото усвояване, което било извършено по сметката на кредитополучателя за възстановяване на 1 таксата, дължима за зимен семестър на първата година от обучението и след предоставяне на уверение в този смисъл. Последващи усвоявания по договора нямало.

Била уговорена фиксирана лихва в размер на 7 % годишно. Същата се начислявала върху усвоената част от кредита, вкл. по време на гратисния период, като се капитализирала годишно. Срокът за издължаване на главницата и лихвата започвал да тече след изтичане на гратисния период, като с оглед посочената крайна дата за полагане на държавен изпит, а именно ***, се обосновавало гратисен период за заплащане на погасителните вноски до ***. и първа падежна дата ***. Считано от тази дата кредитът следвало да се погасява на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 144 лв. и краен падеж на договора: *** След изтичане на гратисния период – на *** г. постъпило плащане в размер на 0,04 лв., което погасило договорната лихва.

Съгласно чл. 17.1 от ОУ при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора за кредит, частта от вноската, представляваща главница се олихвявала с договорената лихва и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Съгласно чл. 17.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем. Сочи се, че липсвало плащане за 26 поредни месеца, поради което кредиторът – ищец в настоящото производство счита кредита за предсрочно изискуем от получаването на препис от исковата молба от кредитополучателя. Освен дължимата главница, ответникът дължал и възнаградителна лихва на осн. чл. 7 от договора, както и наказателна надбавка, представляваща договорено между страните обезщетение за забава на осн. чл. 17.1 от ОУ.

Предвид изложеното се моли за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 12 402,82 лЕ. – главница (формирана от усвоена сума в размер на 7 823,32 лв. и капитализирана в съответствие с т. 10.2 от ОУ лихва в размер на 4 579,50 лв., начислена през гратисния период); 1 888,29 лЕ. – договорна лихва, както и 196,56 лЕ. – лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – *** до окончателното погасяване. Претендира разноски.

С уточняваща молба от *** се конкретизира, че периодът, за който са начислени възнаградителната лихва и лихвата за забава, е от *** до *** Същият съответства и на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът против Е. Д., чрез назначения особен представител адв. С. П., е подал писмен отговор със становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове.

Навеждат се аргументи, че исковете са предявени преждевременно, не била настъпила изискуемостта на предявените парични вземания. Твърди се, че уведомяването на особения представител не би могло да се счита за валидно уведомяване на кредитополучателя. Сочи се, че ищецът не представял подписан между страните действителен погасителен план и поради това нямало конкретен падеж на месечната вноска, а крайната дата от 2 изтичане на гратисния период не била настъпила. Представеният погасителен план не отговарял на условията на договора и на нормите на ЗКСД и въз основа на него не можело да се приеме наличие на просрочие и право за обявяване на предсрочна изискуемост.

На следващо място, изразява становище за неоснователност, като оспорва исковете по основание и размер. Оспорва клаузите в договора, като противоречащи на ЗКСД, ЗК, ЗЗД, ТЗ и ЗЗП – същите противоречали на императивни разпоредби и били нищожни съгласно ЗКСД, като тяхната недействителност, водила до нищожност на целия договор. Процесният договор не отговарял на изискването за съдържание; не били спазени изискванията за задължителни реквизити на договора за кредит; нарушен бил чл. 17, ал. 6 от ЗКСД и чл. 6 от Типовия договор по чл. 7 ЗКСД; в договора за кредит не бил посочен фиксираният процент възнаградителна лихва, който ще бъде прилаган по договора, така за потребителя не ставало ясно какво точно е поетото от него задължение. Ищецът нарушил чл. 18, ал. 3 от ЗКСД – не бил уведомил кредитополучателя за всички условия по кредита и това водило до недействителност на целия договор. Нарушен бил и чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗКСД, като изтеклите за гратисния период възнаградителни лихви се прибавяли към главницата и по този начин размерът на главницата се увеличавал, в резултат на което след гратисния период размерът на главницата не бил равен на размера на усвоените суми за платени такси за обучение, както изисквал чл. 21, ал. 1 и ал. 3, чл. 24, ал.1, т. 1 и чл. 17, ал. 3 и ал. 4 от ЗКСД. Поради изложеното, неправилно се начислявала договорна лихва след гратисния период.

След гратисния период се изисквало връщането както на сумата, ползвана за плащане на такси за обучение и договорна лихва върху нея до погасяването й, така и изтеклата за гратисния период договорна лихва с начислено повторно върху нея възнаграждение в размер на договорната лихва до изплащането й – капитализираната лихва отново се олихвявала. По този начин била нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.

Сочи се, че чл. 17.2 от общите условия предвиждала трети вид лихва за плащане – неустойка за забава в размер на договорната лихва с надбавка 10 процентни пункта – това била лихва, която не фигурирала в договора и нямало правила, приети от кредитополучателя.

Поради противоречие на чл. 10.2 и чл. 17.2 от ОУ с правилата на чл. 18, ал. 3, чл. 17, ал. 4, чл. 19, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и ал. 3 и чл. 24, ал. 1 от ЗКСД, тези уговорки били недействителни по смисъла на чл. 17, ал. 6 от ЗКСД, а тъй като бил нарушен чл. 18, ал. 3 от ЗКСД – недействителен бил целият договор за кредит.

Моли за отхвърляне на предявените искове, поради изложените съображения.

По допустимостта на производството:

Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Кодекса за международно частно право, българския съд е компетентен да разгледа даден спор не само когато ответникът има обичайно местопребиваване в страната, но и тогава когато 3 ищецът е юридическо лице и е регистрирано в Република България. В случая ищецът е юридическо лице, което е регистрирано в Република България.

Съгласно чл.16 от КМЧП, уреждащ компетентността на съда по спорове засягащи права на потребители, в случаите когато страна по делото е потребител, следва да се приложи чл. 4 КМЧП. Предвид това, именно българският съд е компетентен да разгледа спора стига ищецът да е регистриран в Република България, какъвто е и настоящият случай.

Досжено възраженията на ответника за недопустимост на производството, основани на твърдения за преждевременно предявяване на исковете, то е за отбелязване следното:

С исковата молба се излагат твърдения, че поради незаплащане на двадесет и шест анюитетни вноски, вземанията по процесния кредит са обявени за предсрочно изискуеми преди подаване на исковата молба в съда.

По делото обаче не са представени доказателства вземанията по кредитното правоотношение да са обявени за предсрочно изискуеми преди входиране на исковата молба в съда. Същевременно, в случай че се прецени, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена преди иницииране на исковото производство, то се моли същата да се счита обявена с предявяването на иска и това да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК като факт, настъпил в хода на процеса. В тази връзка, трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост (така Решение №139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.; Решение №114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. Решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на ВКС, І т.о.; Решение № 86/ 27.10.2020г. по т.д. № 2118/ 2019г, на ВКС, I- во т.о.). Поради това и доколкото в настоящото производство ответникът участва по делото чрез назначен особен представител, то предсрочната изискуемост на вземанията по процесното кредитно правоотношение следва да се счита за надлежно обявена с връчването на преписа от исковата молба и съдът да съобрази това като факт, настъпил в хода на процеса на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Трайна е практиката на касационната инстанция и че не съществува пречка предсрочната изискуемост на вземанията по кредитното правоотношение да бъде обявена на длъжника-ответник и чрез назначения му в процеса особен представител (така Решение № 198/ 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018г. на ВКС, I т.о.; Решение № 86/ 27.10.2020г., по т.д. № 2118/ 2019г., по описа на ВКС, I т.о). Предвид изложеното съображенията на ответната страна за недопустимост на процеса поради преждевременно предявяване на иска се намират за неоснователни.

По основателността на иска:

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

4

По делото е представен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) от ***, сключен между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството му на заемодател и ответника Е. Д. като заемател. По силата на посочения договор, на ответника е предоставен кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233,20 лЕ. със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. Предвидено е в чл. 4 от договора, че кредитът се усвоява на части въз основа на представен документ, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент или докторант, като сумата за всяка дължима такса за обучение се превежда по сметка на съответното учебно заведение. В чл. 5 от договора е посочено, че кредитът се погасява с равни месечни вноски съобразно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период по чл. 3, обхващащ времето от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Съгласно чл. 7 от договора кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база.