Решение № 2117 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2117 гр. София, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100501400 по описа за 2022 година

Решение № 20216379 от 26.11.2021 г. по гр.д. № 38944/2020 г., постановено по описа на СРС, 53 с-в, е уважен предявеният от К. Л. Г. срещу „С.Б.“ ЕООД установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че С.Б.“ ЕООД дължи на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата от 30, 00 лв., представляваща неоснователно заплатена от страна на ищеца сума на 07.02.2020г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 9860/20г., 53-ти състав на СРС.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 375, 00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответното дружество, чрез процесуалния си представител – адв. К. О., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за неправилност поради необоснованост на изводите.

Поддържа, че първоинстанционният съд е стигнал до неправилен извод, че процесната сума е заплатена от ищеца поради нагалане на принудителна административна мярка, тъй като същата е била заплатена въз основа на валидно възниквало между страните облигационно правоотношение. Сочи, че ищецът конклудентно се е съгласил да използва частния паркинг, за обозначаването на който като такъв са били поставени указателни табели. Моли решението да бъде отменено, а предявеният иск отхвърлен. Претендира разноски в производството пред СГС.

В законоустановения срок по чл. 262, ал. 1 ГПК от въззиваемия ищец К. Г. е подаден 1 отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Сочи, че в хода на производството било установено по безспорен начин, че заплатената сума е представлявала по същността си глоба, а не е заплатена въз основа на договорно правоотношение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящата съдебна инстанция намира въззивната жалба за неоснователна и напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:

Уважаването на иска с правно основани чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД се обуславя от наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага да е извършено при начална липса на основание.

Тези три предпоставки следва да бъдат доказани от ищеца, а на ответника принадлежи процесуалното задължение (доказателствена тежест) да установи, че е налице основание, което да обоснове имущественото разместване, респективно, че е възстановил на ищеца сумата с оглед на липсата на основание. В конкретния случай терминът „основание“ има самостоятелно значение и се определя като валидно възникнвало правоотношение, от което се пораждат права и задължения. По същността си основанието представлява юридически факт, който поражда обогатяване на един субект и обедняване на друг.

При съобразяване на изложената по делото фактическа обстановка не е спорно между страните, че ищецът е заплатил на ответника на 07.02.2020г. сумата от 30, 00 лв. Спорно между страните обаче се явява същствуването на основание, което да обоснове така настъпилото имуществено разместване.

С оглед на наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на постановеното решение следва да бъде посочено, че в действителност правото на собственост е основно конституционно право на гражданскоправните, признато и гарантирано от закона и поради което собственикът би могъл да се разпорежда и да предприема действия по охрана и регулиране на притежаваните от него имоти субекти -чл.

2

17, ал. 3 КРБ. Упражняването на правото на собственост обаче не би могло да накърнява интересите на останалите правни субекти, поради което и следва да бъде съобразявано с обществения интерес и правата на останалите субекти.

В конкретния случай настоящият състав на съда не споделя правния довод на въззивника за наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение с ищеца, по силата на което за последния е възникнало задължение за заплащане на сумата от 30,00 лв., за ползване на притежавания от него паркинг. Същото обстоятелство не се доказва в хода на производството, като извод за наличието на облигационно правоотношение между страните, което да обоснове настъпилото имуществено разместване, не би могъл да бъде направен и въз основа на представените в хода на първоинстанционното производство снимки на обозначителни табели, тъй като последните не се явяват годно доказателство по смисъла на ГПК.

Дори и при евентуално възприемане на твърдението на въззивника за наличие на правоотношение, което да е възникнало въз основа на конклудентно предприети действия по паркиране от страна на ищеца на паркинга, собственост на ответника, то не би могло да бъде прието с оглед на правилата на житейската логика, че собственикът на лекия автомобил се е съгласил върху притежаваното от него превозно средство да бъде оказано въздействие чрез поставяне на средства, които да ограничават възможността му за свободно движение и преместване в пространството. Предприемането на подобни действия от страна на служители на въззивника само по себе си представлявала нарушаване на правото на собственост на ищеца в противоречие с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 КРБ, в която е регламентирана неприкосновеността на частната собственост. Подобни действия не намират своето основание в закона, доколкото поставянето на технически средства върху автомобили, които имат за цел да блокират движението им, биха могли да бъдат извършвани само от изрично оторизирани и оправомощени за тази дейност лица, сред които, видно от чл. 124, ал. 1 от НАРЕДБА за организация на движението на територията на Столична община, не попадат частноправните субекти.

Правно незаконосъобразен е и доводът на въззивника, че поставянето на технически средства върху чуждо превозно средство е равнозачно по същността си на поставяне на пропускателни бариери с цел охрана на имот частна собственост, тъй като във втория случай не се оказва пряко въздействие върху чуждата собственост, каквато форма на пряко въздействие се упражнява при поставяне на техническо средство скоба върху чуждо превозно средство.

Предприемането на съответните действия по поставяне на технически средства върху автомобила от страна на служители на въззивника без изрично да е уредена правната възможност за това, и последващото заплащане на сумата от 30, 00 лв. от страна на въззиваемия като необходима предпоставка притежавания от него автомобил да бъде освободен от ограничаващите го технически средства по същността си представлява имуществено разместване, което е било осъществено при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради което и така предявеният иск е основателен.

3

Въз основа на изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на СГС с тези на първата инстанция, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемия сумата от 300,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед цената на иска и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20216379 от 26.11.2021 г. по гр.д. № 38944/2020 г., постановено по описа на СРС, 53 с-в.

ОСЪЖДА „С.Б.“ ЕООД, ЕИК: ******* да заплати на К. Л. Г., ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 273 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4