Решение № 6128 от 04.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6128 гр. София, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20221100506288 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20001572/08.01.2022 г., постановено по гр. д. № 23647/2021 г. на СРС, 160 състав, са уважени частично предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Ц. Н.

Ж., ЕГН********** установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ вр. чл.154 вр. чл.155 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 742,10 лева, представляваща стойност за потребена топлинна енергия през периода 01.10.2015 год. – 30.04.2018 год., ведно със законната лихва от 09.10.2018 год. до изплащане на вземането, като отхвърля иска над сумата до пълния предявен размер от 1081,29 лева; 79,01 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 год. до 27.09.2018 год., дължима върху главницата за доставена и потребена топлинна енергия, като отхвърля иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 163,82 лева и за периода от 15.10.2015 год. до 14.09.2016 год.; 9,97 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 год. – 30.04.2018 год., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 09.10.2018 год. до изплащане на вземането, като отхвърля за сумата от 1,90 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за цена на услуга дялово разпределение за периода 15.10.2015 год. – 27.09.2018 год. Ц. Н. Ж., ЕГН********** е осъдена да заплати и сумата от 22,13 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, както и сумата от 248,03 лева, представляваща разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от 1 исковете. Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД, ЕИК130036512 трето лице-помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.

Недоволна от постановеното решение е останала ответницата, която е подала въззивна жалба срещу частта, с която е осъдена да заплати сумата от 742,10 лева, ведно със законната лихва за забава от 09.10.2018 год. до окончателно изплащане на вземането, за потребена топлинна енергия през процесния период. Оспорва изводите на съда относно началния момент на изискуемостта на задълженията и обвързването им с общите условия от 2014 год. и 2016 год., от където погрешно заключава и че сумата, за която е осъдена ответницата, не е погасена по давност. Прави възражение относно реално потребената топлинна енергия, тъй като в процесния период ответницата не била живяла в имота, поради което няма как и да е потребила топлинна енергия. Твърди, че ищецът не се е домогнал да докаже обстоятелствата, необходими за обосноваване на неговата претенция, респ. за ангажиране отговорността на ответницата. Моли съда да отмени първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, а вместо него да постанови ново решение, с което изцяло отхвърля предявените спрямо ответницата претенции.

Претендира и разноски.

С разпореждане от 19.02.2022 г. съдът е оставил въззивната жалба без движение, като е дал указания на ищеца да внесе и представи доказателство за внасянето на държавна такса в размер на 50 лева, което е изпълнено с молба, постъпила по пощата от 16.03.2022 год., към която е приложено платежно нареждане с отразена съответната сума.

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване. По същество е допустима и подлежи на разглеждане.

В срок е постъпил отговор от насрещната страна, с която оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение за правилно, мотивирано и законосъобразно. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение, а въззивната жалба да остави без уважение. Претендира и разноски.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на 2 правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

В процесния случай, съдът намира, че страните по делото са в облигационно правоотношение при общи условия. Установи се, че процесния топлоснабден имот се намира в сграда, за която е сключен договор за топлоснабдяване и през отоплителните периоди на процесния период до сградата е доставяна топлинна енергия, поради което и до процесния топлоснабден имот. В качеството си на клиент на топлинна енергия ответника дължи на ищеца суми за топлинна енергия за отопление, за топлоенергия, отдадена от сградна инсталация и за услуга дялово разпределение съразмерно с притежаваното от него право на собственост. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран), преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. (Решение № 14744 от 5.09.2023 г. на СРС по гр. д. № 168/2023 г.) Ето защо съдът приема, че страните са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период при общи условия, публикувани и на интернет страницата на ищеца, като не са налице твърдения и данни по делото към исковия период договорът да е преустановил действието си.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.

42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м. 10. 2017 г. – м. 04.2019 г., всички собственици и 3 титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. (Решение № 4846 от 20.09.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 10142/2021 г., Решение от 24.10.2019 г. на ОС - Ямбол по в. гр. д. № 172/2019 г.).

Притежаваното от ответницата право на собственост се установява по делото, че е в резултат на настъпило наследствено правоприемство от починалата й майка – Н.В.Р., видно от удостоверение за наследници с изх. №РКС21-ДИ-11-529/26.11.2021 год., представено по делото. Съвкупно от останалите доказателствени материали по делото – нотариалните актове по историята на имота, удостоверения за наследници и прочее – се установява, че ответницата не е единствен собственик на имота, а притежава идеални части.

Относно доказването на това обстоятелство, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния, като важното за случая е, че ищцата притежава 2/12 идеални части, съответно за същите се явява задължена спрямо ищеца за потребена топлинна енергия.

Следователно, установено е качеството на ищцата на собственик, от където произтича и качеството й на потребител по смисъла на закона.

От съдържанието на приетите по делото писмени доказателства, не се установява да е подадено заявление за откриване на партида на конкретно лице, респ. което изцяло да поеме заплащането на процесните задължения. Не са налице и данни ответникът да е поискал преустановяване на топлоснабдяването, напротив от допуснатата и приета по делото експертиза се установява, че за процесния период топлинна енергия е доставяна, като 4 вещото лице в заключението си единствено е посочило периодите, за които е имало осигурен, респ. е нямало осигурен достъп до имота. Доказва се, както, че през процесния период ответникът е притежавал качеството на клиент на дружеството и ползвател на топлинна енергия, така и съществуващото облигационно правоотношение между страните.

Поради това правилно първата инстанция е приела, че ответницата притежава качеството на собственик, респ. е задължена спрямо ищеца. Ирелевантно е обстоятелството, че ищцата не е живяла в апартамента, тъй като цената за доставена топлинна енергия се дължи само на това основание, а не единствено в хипотезата, когато собственика е живял в апартамента.

Правилни са констатациите на първата инстанция и в тази насока.

В исковия период от 01.05.2015 г. до 30.08.2016 г., действащи между страните са приетите от "Т. С. " ЕАД Общи условия от 2014 г., одобрени с Решение на ДКЕВР от 03.02.2014 г. Приложими за претендираните вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 ОУ., съгласно които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата на доставчика. С оглед предвиденото тези задължения да се плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че е налице съглашение изискуемостта им да настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето следва да се приеме, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД и началният момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на възникването му. (Решение № 263603 от 3.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 8211/2020 г. Решение № 260873 от 10.02.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 12849/2019 г.)