Решение № 3879 от 29.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3879 гр. Пловдив, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деян Ст. Вътов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело № 20265330100579 по описа за 2026 година

Предявени са, с оглед изменението на исковите претенции, обективно кумулативно съединени искове на Й. С. П., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. "Л." №..., чрез ЕАД Е. И., бул. № *****, със съдебен адрес: гр. П., ул. "Б" №..., представлявано от адв. Е. И., против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, мл.

53 Е, вх. В, за осъждането на ответника на основание чл. 55, ал. 1, пред. I ЗЗД да върне на ищцата сумата от 881,82 евро ( 1601,48 лв), платена по договор за потребителски кредит № ********** г. и сумата от 1052,03 евро ( 2057,60 лева), платена по договор за потребителски кредит №******* г., ведно със законната лихва върху двете суми от 22.01.2026 г. – датата на исковата молба до окончателното им погасяване.

В исковата молба се твърди, че сключените между страните два договора за потребителски кредити са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, поради което на ищцата се дължат всички суми, платени извън главниците. Иска се присъждане на разноски.

Ответникът подава отговор на исковата молба, с който възразява за неоснователност на предявените искове. Сочи, че плащанията по договор № ********** са извършени през 2018 г., а по договор № ******* – през 2020 г., поради което исковете се явяват погасени по давност. Оспорва поддържаната от ищцата недействителност по чл. 22 от ЗПК.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема исковата претенция за основателна, по следните съображения:

Установява се от приетите по делото писмени доказателства и от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно, обективно и основано на представените по делото документи и извършената проверка в счетоводството на ответника, следната фактическа обстановка:

На 29.11.2017 г. между „Профи Кредит България“ ЕООД като кредитор и Й. С. П.

1 като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********. Размерът на предоставения кредит е 2 000 лв., със срок за погасяване 24 месеца и 24 месечни погасителни вноски. Размерът на месечната вноска по кредита е 123,64 лв. , годишният лихвен процент е 41,17%, а посоченият в договора ГПР е 48,89%. Общият размер на плащанията по кредита, без възнаграждението за допълнителните услуги, е 2 967,36 лв. , от които 2 000 лв. главница и 967,36 лв. договорна лихва. Към договора е закупен пакет от допълнителни услуги на обща стойност 1 857,60 лв., платим на 24 месечни вноски от по 77,40 лв. С включването на тази сума общото задължение по договора възлиза на 4 824,96 лв., а общата месечна вноска – на 201,04 лв.

Експертизата е установила, че при включване на възнаграждението за допълнителните услуги действителният ГПР възлиза на 171,88%, вместо на посочените в договора 48,89%.

Кредитът е усвоен на 30.11.2017 г. и е погасен предсрочно на 14.09.2018 г. Общият размер на извършените плащания е 3 601,48 лв., като разликата между общо платената сума и чистата стойност на кредита е 1 601,48 лв. (818,82 евро).

На 18.06.2019 г. между същите страни е сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *******. Размерът на кредита е 2 000 лв., със срок за погасяване 36 месеца и 36 месечни вноски. Размерът на месечната вноска по кредита е 93,38 лв., годишният лихвен процент е 39,10%, а посоченият ГПР е 46,28%. Общият размер на плащанията по кредита, без допълнителните услуги, е 3 361,04 лв., включващи главница от 2 000 лв. и договорна лихва от 1 361,04 лв. По този договор е закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 2 621,88 лв., платим на 36 месечни вноски от по 72,83 лв. С включването на пакета общото задължение достига 5 982,92 лв., а общата месечна вноска – 166,21 лв.

Съгласно заключението, ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено като разход по кредита, действителният ГПР възлиза на 144,72%, вместо на посочените в договора 46,28%. Кредитът е усвоен на 18.06.2019 г. и е погасен предсрочно на 05.06.2020 г.

Общият размер на извършените плащания е 4 057,60 лв., като разликата между общо платената сума и чистата стойност на кредита е 2 057,60 лв. (1 052,03 евро).

Съдът намира, че процесните договори за потребителски кредит са недействителни на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат допусканията, използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договорите съгласно чл. 22 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи, включително лихви, комисиони, други преки или косвени разходи и възнаграждения от всякакъв вид, в това число дължимите на посредници за сключването на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая по силата на процесните договори потребителят е поел задължение да заплати възнаграждения за закупени пакети от допълнителни услуги, които съществено оскъпяват предоставения паричен ресурс. Тези възнаграждения представляват разходи, пряко свързани с договорите за кредит, поради което е следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР и на общата сума, дължима от потребителя. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че в посочения по Договор № ********** ГПР от 48,89% е включена единствено договорната лихва, а след включване на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги действителният ГПР възлиза на 171,88%. По Договор № ******* посоченият ГПР е 46,28%, докато след включване на възнаграждението за допълнителните услуги действителният му размер достига 144,72%.

Следователно посочените в процесните договори размери на ГПР не отразяват действителното им икономическо съдържание и реалното оскъпяване на кредитите. По този начин потребителят е бил лишен от възможността да получи ясна, точна и пълна 2 информация за общите разходи по договорите и да извърши обоснована преценка относно икономическите последици от сключването им. Уговорените допълнителни плащания водят и до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Целта на тази императивна разпоредба е да не се допуска потребителят, като икономически по-слаба страна, която по правило не може да влияе върху съдържанието на предварително изготвените договорни клаузи, да бъде поставен в положение на прекомерна договорна обремененост. Поради това не може чрез формално отделяне на част от цената на кредита като възнаграждение за допълнителни услуги да се уговарят разходи, които фактически увеличават ГПР над установения от закона предел.

Дори посоченият в договорите ГПР формално да не надвишава ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК, невключването в него на разходи, които по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъдат отчетени, представлява самостоятелно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият в договора ГПР трябва да съответства на действителното положение, за да позволи на потребителя да направи информиран избор дали да встъпи в договорното правоотношение. При посочване на ГПР, който не отразява всички разходи по кредита и е по-нисък от действителния, не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което процесните договори са недействителни на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решението по дело C-714/22.

Ето защо наведените от ищеца доводи за недействителност на процесните договори са основателни и същият разполага с право да претендира връщане на сумите, платени без правно основание. Предвид установената основателност на предявените искове съдът следва да разгледа направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. По естеството си това възражение подлежи на обсъждане едва след като бъде установено съществуването на претендираните вземания, доколкото по давност могат да бъдат погасени единствено възникнали и съществуващи вземания.

По възражението за изтекла погасителна давност съдът намира следното:

Искът за връщане на суми, платени въз основа на нищожна неравноправна договорна клауза, или a fortiori на основание недействителен по см на чл. 22 ЗПК договор за потребителски кредит, има своето правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД. Правото на реституция е последица от отпадането с обратна сила на действието на неравноправната клауза и има за цел да възстанови правното и фактическото положение, в което потребителят би се намирал, ако тази клауза не беше включена в договора, респ. ако договорът би бил действителен.

При определянето на началния момент на погасителната давност обаче разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не може да бъде прилагана изолирано и по начин, който свързва началото на срока автоматично с извършването на всяко отделно плащане. Когато плащането е извършено от потребител въз основа на неравноправна клауза, или по недействителен договор, националната уредба следва да бъде тълкувана в съответствие с чл.

6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО и с принципа на ефективност. Националните правила не могат да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителя от правото на Европейския съюз.

В Решението от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, Caixabank, СЕС приема, че Директива 93/13 не допуска давностният срок за реституционния иск да започва от датата на плащането, когато при определянето на този момент не се отчита дали потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за неравноправния характер на клаузата. Автоматичното свързване на давността с плащането създава опасност вземането да се погаси, преди потребителят да е разполагал с реална възможност да узнае за правата си и ефективно да ги упражни.

В същия смисъл, в Решението от 25.04.2024 г. по дело C-561/21, Banco Santander, СЕС се разяснява, че към датата, на която съдебният акт, установяващ неравноправността и 3 нищожността на конкретната договорна клауза, е влязъл в сила, потребителят вече разполага със сигурно знание за нейния противоправен характер. Именно от този момент той може ефективно да прецени дали да предяви иск за връщане на сумите, платени въз основа на клаузата. Съдебният акт е относим като начален момент не просто защото съществува, а защото е постановен по отношение на конкретния потребител, има сила на пресъдено нещо и установява недействителността на клаузата по неговия договор. За да започне да тече давността, не е достатъчно потребителят да познава фактическите обстоятелства – сключването на договора, съдържанието на клаузата и извършеното плащане. Необходимо е той да знае или разумно да може да знае и правната оценка на тези обстоятелства, както и че разполага с произтичащо от Директива 93/13 право да иска връщане на платеното. Едва тогава потребителят има действителна възможност да подготви и предяви реституционната си претенция.

Това разрешение е възприето и в практиката на ВКС – Решение № 106 от 15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г., II т. о., и Решение № 124 от 24.07.2024 г. по т. д. № 342/2023 г., I т. о. ВКС приема, че при плащане въз основа на неравноправна клауза в потребителски договор давността започва от получаването на сумата само ако към този момент потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за неравноправността и произтичащото от нея право на реституция. При липса на такова знание срокът започва да тече от момента на узнаването.