Решение № 1969 от 25.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1969 гр. Пловдив, 25.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330114121 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Е. Ф., ЕГН ********** против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове - установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, т.

9 и т. 10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***, както и осъдителен иск с правно основание по чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждането на ответника на сумата от 100 лева - недължимо платена сума по Договора за периода *** - 14.01.2025 г.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 01.04.2026 г., е допуснато изменение, чрез увеличение на предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 744.95 евро, равняваща се на 1457 лева недължимо платена сума по Договора за периода *** - 14.01.2025 г.

Твърди се, че между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***, по силата на който получил 1300 лева, при фиксирана лихва от 23 %, ГПР – 49.11 %. Била уговорена дължимост на възнаградителна лихва от 299 лева.

Твърди се, че в чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank” в полза на дружеството-ответник, поради което и ищецът сключил и Договор за гаранция /поръчителство/ с „Фератум Банк“, в който било уговорено възнаграждение на дружеството – гарант в общ размер на 1209 лева.

Излага, че уговорения лихвен процент в размер на 23 % не съответства на записаната лихва от 299 лева, поради което счита, че са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително приложеният годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил потребителя. Оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 49.11 %, с 1 произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход, който следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР от 49.11 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение за фирмата – поръчител. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

С оглед изложеното, се моли за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***, както и за присъждане на сумата от 100 лева - недължимо платена по Договора, за периода *** -14.01.2025г.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 01.04.2026 г., е допуснато изменение, чрез увеличение на предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 744.95 евро, равняваща се на 1457 лева недължимо платена сума по Договора за периода *** - 14.01.2025 г.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Твърдението на ищеца за нищожността на чл. 5 от договора било неоснователно.

Поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) не било задължително условие за сключване на договора за кредит. Ищецът можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, като потребителят сам избирал обезпечението.

Смята, че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна- Мултитуюд Банк, а не „Фератум България“ ЕООД. Първото дружество било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на Република България и била вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не било страна. Прогласяването на договора за гаранция за нищожен в рамките на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца.

Ищецът сам избрал поръчител в електронния формуляр и след като бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит. Бил получил преддоговорната информация п о e-mail, като в нея било посочено, че за сключване на договора за кредит „Фератум България“ изисква поръчителство. Той получил и документи от поръчителя, а след като бил информиран, ищецът потвърдил желанието за сключване на договора чрез SMS.

Заради изложеното не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68 е ЗЗП. Ищецът бил информиран на всеки етап за последствията от своя избор, включително и за дължимите суми. Претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Исковата молба съдържала общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи.

Твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП били неоснователни. Чл. 5 от договора не предвиждал задължение за сключване на поръчителство. Договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като била незадължителна. Ответникът представил необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14- дневен срок.

Поради изложеното се да бъде отхвърлен предявения иск като неоснователен.

Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в 2 тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № *** от ***, за предоставен кредит в размер на 1300 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 10.02.2026 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото /л.8-11/ - Договор за потребителски кредит № ***, се установява, че на *** страните са сключили същия, по който „Фератум България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, е предоставило кредит в размер на 1300 лева, който следвало да бъде върнат с плащането на 12 месечни погасителни вноски.

Уговорена е годишна лихва в размер на 23 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.11 %. В чл. 5 е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителството на Ferratum Bank в полза на дружеството. Следователно, предоставянето на поръчителство е задължително за отпускането на заема.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче 3 ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.11 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 23 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.11 % и общата сума на плащанията от 1599 лева, не съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от 1209 лева по договора за поръчителство, което, както се посочи и по - горе е задължително условие за предоставянето на кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение.

Изложените от ответника възражения, че ищецът е избрал да се възползва от допълнителната услуга – поръчителство, предоставяно от Ferratum Bank, не променят извода. Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР.

След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Поради изложеното, посочения в договора годишен процент на разходите от 49.11 % и обща дължима сума – 1599 лева не отговарят на действителните такива.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.