Решение № 390 от 10.12.2021, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 390 гр. София, 09.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Пламен Дацов

Членове:

Димитър Фикиин

Светла Букова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова в присъствието на прокурора Антоанета Николова Близнакова (АП-София) като разгледа докладваното от Димитър Фикиин Въззивно наказателно дело от общ характер № 20211000600610 по описа за 2021 година образувано по жалба на адвокат П. Т. и допълнение към нея от Х. Б. – и двамата защитници на подсъдимия С. И. Т. срещу присъда № 260054 от 01.12.2020 г., постановена по нохд № 4575/2019. по описа на Софийски градски съд

С обжалваната присъда състав на Софийски градски съд е признал подсъдимия С. И. Т. за ВИНОВЕН в това, че на 07.08.2019 г., в периода от 09.00 часа до 10.00 часа, в гр.София, на входа на кв. „***“, в качеството си на полицейски орган - *** *** 03 група на сектор „Охрана на обществения ред и оперативни обекти“ към отдел „Охранителна полиция“ при СДВР, на длъжност - *** ***, поискал и приел дар в размер на 200 /двеста/ лева - 1 /един/ брой банкнота с номинал 100 /сто/ лева и 5 /пет/ броя банкноти с номинал 20 /двадесет/ лева, от водач на МПС - М. А. О., който не му се следва, за да не извърши действие по служба - да не извърши проверка за установяване на самоличността и контрол по редовността на документите 1 за самоличност, регламентирани в чл. 70, ал. 1, т. 3 ЗМВР, а именно:

„Полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната“ и да не състави акт на П. В. Н. по чл. 80, т. 5 от Закона за българските лични документи, съгласно който „Наказва се с глоба от 50 до 300 лева лице, което не представи български личен документ при поискване от компетентните длъжностни лица“, както и за да не извърши действие по служба — незабавно уведомяване на дежурната част на СДВР за изпращане на екип на КАТ „Пътна полиция“ за вземане на отношение по компетентност, регламентирани в т. 7, т. 8 и т. 9 от Заповед № 513з- 5914/19.08.2015 г. на директора на СДВР относно „Определяне на реда за работа на полицейските служители, осъществяващи дейности по охрана на обществения ред и контрол на пътното движение“, поради което и на основание чл.302, т. 1, вр. с чл. 301, ал. 1 НК и чл. 54 НК ГО Е ОСЪДИЛ, като му е наложил наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” за срок от 3 /ТРИ/ ГОДИНИ, наказание „ГЛОБА“ в размер на 5 000 /ПЕТ ХИЛЯДИ/ лева и наказание „Лишаване от право да се заема държавна или обществена длъжност“ за срок от 3 /ТРИ/ ГОДИНИ на основание чл. 37, ал. 1, т. 6 НК и не му е наложил наказание „Лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност“ на основание чл.

37, ал. 1, т. 7 НК.

На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС съдът е постановил така наложеното наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години да бъде изтърпяно при първоначален „ОБЩ“ режим.

На основание чл. 307а, вр. чл. 53 , ал. 2, буква „б“ НК съдът е отнел в полза на държавата иззетите по делото банкноти, а именно 1 /един/ брой банкнота с номинал 100.00 /сто/ лева и 5 /пет/ броя банкноти с номинал 20.00 /двадесет/ лева.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК съдът е осъдил подсъдимия да заплати по сметка на СГС направените по делото разноски и държавна такса за издаване на един брой изпълнителен лист.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба с допълнение към нея, където сe излагат доводи за нейната незаконосъобразност и необоснованост, както и за явна несправедливост на 2 наложеното наказание. Защитата счита, че присъдата почивала на съмнения и предположения, а деянието на подсъдимия не било доказано.

В мотивите към присъдата се съдържало превратно тълкуване на доказателствата по делото, като първоинстанционният съд се бил отдалечил от заложения в чл. 13 и чл. 14 от НПК стандарт, тълкувайки едностранчиво доказателствата и изопачавайки действителното им съдържание.

Защитата възразява, че съдът се бил позовал на събраните по делото гласни доказателства, които обаче били превратно тълкувани и не били събрани с необходимата прецизност. В тази връзка се обръща внимание, че основният свидетел М.О. бил разпитван два пъти входа на досъдебното производство, като между показанията му в съдебно заседание и в казаното пред разследващите органи били налице множество противоречия. Тези противоречия не са били констатирани от съда и показанията прочетени по реда на чл. 281 от НПК, въпреки че били свързани с основно обстоятелство, а именно - дали О. е инициирал предлагането и даването на подкупа или той е бил поискан от подсъдимия. Това от своя страна имало значение относно тежестта и значението на показанията на този свидетел.

Защитата възразява още, че първостепенният съд се бил постарал да обоснове некредитирането на показанията на свидетелите Т. и П. в тяхната цялост с мотива, че те са заинтересовани от изхода на делото. Защитата счита, че ако това, донякъде, можело да се приеме за свидетеля Т. - брат на подсъдимия, то за свидетеля П. нямало причина той да прикрива престъпление, след като признал, че е получил 100 лв. от подсъдимия. Било допуснато нарушение и на процесуалните правила, тъй като съдът приел недаването на обяснения от страна на подсъдимия „като форма на негова защитна позиция”, което не можело да се тълкува в негова вреда.

Защитата излага съображения, че по делото оставал неизяснен с категоричност въпроса, дали в действителност свидетелите О., Н. и И. са били спрени от подсъдимия. Съдът приел това за доказано, доверявайки се на тези трима свидетели и игнорирайки писмените доказателства - дневника за проверени автомобили и показанията на свидетеля П..

Излагат се доводи, че неправилно съдът е признал Т. за виновен за това, че е получил дар, за да „не извърши проверка за установяване на самоличността и контрол по редовността на документите за самоличност, 3 регламентирани в чл.70 ал. 1 т. 3 от ЗМВР и да не състави акт на П. Н. по чл.80 т. 5 от ЗБЛД. От свидетелските показания, според защитата, било видно, че евентуално даденият дар от 200 лв. не бил свързан е липсата на документи за самоличност в свидетеля Н.. Дори в мотивите към присъдата съдът бил приел от фактическа страна, че по молба на О., подсъдимият казал:

„Хайде, отивайте да вършите работа”. Много по-късно, във връзка с документите на автомобила, станало въпрос за подкуп, ако трябвало да се вярва на тримата свидетели, и то във връзка с липсата на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” за ремаркето на автомобила. Никой не бил споменал, че се иска дар, за да не съставя подсъдимият акт по чл. 80 т. 5 от ЗБЛД. Съдът бил приел в мотивите, че това се случило при исканата „почерпка” с думите: „ако ми хареса, няма да водя Н. в районното управление”, каквито думи, обаче липсвали в свидетелските показания. Налице била голяма празнота в мотивите към присъдата, тъй като не било изяснено докрай, имал ли е Т. правомощия по ЗБЛД да съставя АУАН, и дори да е така, това не било свързано задължително със задържане на лицето за срок от 24 часа по ЗМВР.

Същото важало и за второто вменено деяние, тъй като по делото безспорно било установено, че за товарното ремарке не било задължително сключването на застраховка „Гражданска отговорност”. Прави се извод, че в такъв случай не е налице подкуп, за да не извърши едно лице действие по служба, след като то не е било длъжно да го извърши. Самият първоинстанционен съд признавал в мотивите на стр.42, че „подсъдимият се е възползвал и от незнанието на свидетеля”, което според защитата водело до извод, че евентуално може да е налице престъпление по чл.209 ал.2 от НК, а не по чл.302 от НК, където дори и санкцията е значително завишена.

Следователно, дори да се приемело, че доказателствата по делото в достатъчна степен обосновават престъпна деятелност, правната квалификация на същата не била коректна.

На последно място защитата счита, че наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ се явявало явно несправедливо. Същото било определено към минималния му размер, но не било отложено изтърпяването му по реда на чл.66 ал.1 от НК. Съдът бил преценил, че не са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, а само отегчаващи такива, което не било вярно. Не били съобразени чистото съдебно минало и 4 коректното процесуално поведение на подсъдимия. Защитата счита, че действително длъжността му изисквала той да бъде пример за обществото, но и ефективното изпълнение на наказанието не можело да се приеме като обстоятелство, което ще изпълни целите на генералната превенция.

Последното противоречало на съдебната практика и по-конкретно на изискванията, заложени в Тълкувателно решение № 2 на ОСНК от 2016г. на ВКС в което се казва, че законодателят е акцентирал върху поправянето на осъдения, което обстоятелство има приоритет при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, защото общата превенция е значим фактор, но не следва да се надценява, тъй като законодателят не й е придал водеща роля и макар и общо превантивният ефект на наказанието да следва винаги да бъде преценяван, законодателят бил отдал приоритет на възможността осъденият да се поправи без изтърпяване на наложеното наказание В тази връзка защитата счита, че ако съдът приеме, че са налице данни за извършено престъпление, изтърпяването на наложеното наказание следвало да бъде отложено по реда на чл. 66 ал. 1 НК.

Съобразно изложените доводи и съображения, защитата прави искане въззивната инстанция да отмени постановената присъда и да постанови нова такава, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен по повдигнатото и внесено за разглеждане в съда обвинение или да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правата на подсъдимия. Прави се и алтернативно искане да бъде изменена присъдата и да бъде намален размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“, което се явявало явно несправедливо, като бъде приложена и разпоредбата на чл. 66 ал.1 НК.

В съдебно заседание жалбата се поддържа на същите основания и се правят същите искания.

Прокурорът счита, че присъдата е правилна и законосъобразна и не са налице основания за нейната отмяна. Повдигнатото обвинение по отношение на подсъдимия Т. било доказано по несъмнен начин от събраните по делото гласни и писмени доказателства. Свидетелят О. бил категоричен, че именно подсъдимият е поискал от него парична сума, за да не предприеме изискуемите се действия по служба. Показанията на този свидетел не били 5 изолирани, а се подкрепяли от показанията и на другите свидетели и очевидци на деянието, а именно свидетелите Н. и И.. Първоинстанционния съд бил спазил при изготвяне на мотивите разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Доказателствата по делото били анализирани както поотделно, така и в съвкупност. Обвинението било доказано според прокурора по несъмнен начин, а наложеното наказание било справедливо и в съответствие с целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Прави се искане присъдата да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна.

Съдът, като прецени изложените в жалбата, както и в депозираните допълнителни изложения към нея, доводи и съображения, и като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

Със Заповед № 513з-1259 от 23.02.2017 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, МВР, подсъдимият С. И. Т. бил преназначен от *** *** (водач на патрулен автомобил) в 03 група на сектор „Охрана на обществения ред и оперативни обекти“ към отдел „Охрана на обществения ред, оперативни обекти и видеонаблюдение“ при СДВР, на младши изпълнителска длъжност *** *** (водач на патрулен автомобил) в 03 група на 04 сектор „Охрана на обществения ред и оперативни обекти“ към отдел „Охранителна полиция“ при СДВР.

На 01.03.2017 г., подсъдимият Т. подписал Акт за встъпване в длъжност съгласно Заповед № 513з-1259 от 23.02.2017 г. на директора на СДВР.