Решение № 3114 от 27.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3114 гр. София, 23.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100509400 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.04.2023 год., постановено по гр.дело №43554/2019 год. по описа на СРС, ГО, 161 с-в, Столична община е осъдена да заплати на Л. Л. Т. по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 27.07.2014 год., около 19.00 ч. – 19.30 ч., в гр.София, бул.“*******, вследствие на падане поради липсваща тротоарна плочка на бул.“Мадрид“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 27.07.2014 год. до окончателното й изплащане, както и на 1 052.9 4 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Столична община. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД и не бил отчел съпричиняване от страна на ищеца. Самият ищец твърдял, че при първото си посещение в болнично заведение не било установено счупване и това твърдение представлявало признание на неизгоден за него факт, т.е. че официален свидетелстващ документ удостоверявал, че не е налице фрактура на посочената кост. По делото не били събрани доказателства, че твърдяното счупване, което било установено много по-късно, било настъпило именно в резултат на процесното падане поради липса на 1 плочка на тротоара. Напълно възможно било счупването да е следствие от по-късен инцидент. В исковата молба се съдържали противоречиви твърдения – от една страна ищецът бил посочил, че след падането бил усетил остра и силна болка, а същевременно бил признал, че при посещението в болницата било установено, че няма счупване, както и че след седмица болката била отшумяла. След като в посочения от медицинските специалисти срок – една седмица, болката не била отшумяла ищецът не бил потърсил отново медицинска помощ и консултация. Такива бил потърсил чак след повече от 1 година, което поведение противоречало на житейската логика и на чувството за самосъхранение. Неправилно СРС бил кредитирал показанията на свидетеля С. относно начина на настъпване на уврежданията, тъй като те се опровергавали от твърденията на ищеца и медицинското заключение на УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. Свидетелят не можел да твърди с висока степен на достоверност, че е налице счупване. Не следвало да бъдат кредитирани и показанията на свидетелката Т.а, тъй като същата преразказвала казаното й от ищеца. Пълната небрежност на ищеца към собственото му здраве в голяма степен било довело до настъпване на вредите.

Първоинстанционният съд не бил отчел обстоятелството, че при полагане на елементарна грижа за здравето – провеждане на втори преглед и консултация след изтичането на едноседмичния срок, вредите щели да бъдат предотвратени в голяма степен. Ищецът сам се бил поставил в положението да изпитва болка. Недоказани били и твърденията за психическа травма, настъпила в резултат на падането. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен, евентуално – отхвърлен за разликата над 500 лв. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Л. Л. Т. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Увреждането и търпените вреди били доказани по делото по несъмнен начин въз основа на събраните гласни доказателства и заключението по съдебномедицинската експертиза. Вещото лице било потвърдило наличието на счупване и механизма на счупването, съответстващ на фактическите твърдения в исковата молба.

Доказано било също така, че процесното счупване било довело до трайно затруднение в движението за срок по-дълъг от 30 дни, с период на възстановяване 4-5 месеца, а в първите 30-40 дни след инцидента ищецът въобще не можел да се грижи сам за себе си. Установено било, че ищецът имал оперативен белег, с траен характер, като след инцидента същият не могъл да спортува, както и че болките при натоварване и смяна на времето щели да останат до живот, т.е. последиците имали траен характер и нямало да бъдат преодолени. Срокът на временната неработоспособност при подобни травми бил около 6-8 месеца, т.е. за дълъг период от време, в който ищецът бил останал без работа, изпитвал силни болки, отказал да общува с близки и приятели, изпаднал в изолация и посещавал психотерапевт, приемал силни болкоуспокояващи и успокоителни. Първоинстанционният съд не бил допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди в найпълна степен възмездявало ищеца. Освен това съдът не бил длъжен да се съобразява с присъдените размери на обезщетенията по сходни дела, а да изхожда от конкретните факти и обстоятелства по спора, което било сторено в случая. СРС бил отчел и направеното 2 възражение за съпричиняване, като бил намалил обезщетението от 9 000 лв. на 7 000 лв.

Следвало да се има предвид също така, че направеното признание не освобождавало противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът бил обявил факта за ненуждаещ се от доказване, какъвто не бил настоящия случай. По делото нямало доказателства, сочещи, че процесното счупване е в резултат на осъществил се по-късно инцидент. Напротив разпитания по делото свидетел, който бил очевидец, бил потвърдил датата и часа на падането и какво се било случило след това. По делото било установено по несъмнен начин, че счупването на костта на дясната ръка било вследствие на падането, а обстоятелството, че същото не било установено при първото посещение в Пирогов, не можело да вмени във вина на ищеца – същото касаело осъществената медицинска помощ, респ. пропуск на лекаря, осъществил триажа. А и в случая дори да не била установено меко-тъканна контузия, то това не означавало, че пациентът не може да изпитва болка. Не противоречало на житейската логика обстоятелството, че помощ била потърсена по-късно, когато болките не били отшумели. Счупването било установено и била направена операция на 26.08.2015 год.

Освен това ищецът бил претърпял и друга операция – за отстраняване на поставения винт, която била по-сложна, поради срастване на винта с тъканта. Събраните гласни доказателства следвало да бъдат кредитирани – свидетелят С. не бил заявил, че е налице счупване, а свидетелката Т.а била очевидец на случилото се след процесното падане. Правилно СРС бил приел, че ответникът не бил изпълнил задължението си да поддържа тротоара в изправно положение, както и че причинната връзка между инцидента и претърпените вреди била установено от свидетелските показания и заключението по съдебно-медицинската експертиза. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 о т ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от 3 ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие /както е в частност/, за да е противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители на Столична община, то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния пътен участък.

Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани с механизма на настъпване на твърдяното увреждане, размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства – медицински документи, заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, както и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д. К. Т.а и С.С. С., които при преценката им следва да бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски логични и имащи първичен характер, като в частност съобщеното от свидетеля С. кореспондира с останалите данни по делото относно механизма на инцидента, а с оглед липсата на каквито и да е данни, опровергаващи показанията му, няма основание същите да бъдат счетени за недостоверни, въззивният съд приема за установено, че на 27.07.2014 год., около 19.00 ч. – 19.30 ч., при движение по бул.“Мадрид“ и достигайки до №37 ищецът се спънал в неравност на тротоара – липсваща плочка и паднал, в резултат на което получил следното увреждане: счупване на лидиевидната кост на дясната ръка, причинило трайно затруднение на движенията на дясната ръка за срок повече от 30 дни; при първоначалното посещение на ищеца в болница не му било провеждано специфично лечение – назначени били обезболяващи медикаменти и мехлеми, а след приемането му в УМБАЛО „Проф. Б.Бойчев“ на 26.08.2015 год. му били 4 направени рентгенови снимки, установено било счупването и му било проведено оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с винт на Хърбърт; при нормално протичане на лечението, без усложнения, периодът на възстановяване при такъв тип увреди бил около 4-5 месеца; обективно бил налице оперативен белег в областта на дясната гривнена става на ищеца с надлъжен под и дължина от 4 см, проминиращ над нивото на кожата – този белег бил с траен характер; обемът на движение в дясната гривнена става бил запазен, като бил болезнен в крайните си фази и при натоварване – предвид вида на увреждането и неговата давност оплакванията от болки при натоварване и смяна на времето щели да останат; през периода на лечение ищецът бил приемал обезболяващи медикаменти, а непосредствено след оперативното лечение бил приемал медикаменти против съсирване на кръвта профилактично; срокът на временната неработоспособност при такава оперативна интервенция бил около 6-8 месеца, като след оперативното лечение и носенето на обездвижваща шина ищецът имал затруднения в хигиенно битовото си самообслужване за срок около 40 дни.