Решение № 5615 от 27.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5615 гр. София, 27.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20251100502414 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 16354/30.08.2024 г., постановено по гр.д. № 31195/2022 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав, е отхвърлен като неоснователен иска, предявен от И. Б. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ********, със съдебен адрес: гр. София, ул.

******** чрез адв. В. Т. срещу Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Славянска № 1, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, за осъждане на Министерство на правосъдието да заплати на ищеца сума в размер на 453 лева, представляваща обезщетение за претърпени от И. Б. Д. имуществени вреди от незаконосъобразни действия /постановени откази за вписване/ на служители на Министерство на правосъдието, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.06.2022г. до окончателното й заплащане.

Със същото решение е признато на осн. чл. 194, ал.2 от ГПК, че оспорването на истинността, в частност автентичността на подписа на клиента, поставен на договор за защита и съдействие № 0926816 от 08.04.2022 г., не е доказано.

С решението И. Б. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******** чрез адв. В. Т. е осъден да плати на Агенция по вписванията, с ЕИК 131282355, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

******** сторени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., на осн. чл. 78, ал.4 от ГПК.

С решението И. Б. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******** чрез адв. В. Т. е осъден да плати на Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

1

Славянска № 1 сторени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК.

Решението по делото е постановено с участието на третите – лица помагачи на ответника Министерство на правосъдието – съдиите по вписванията при РС Стара Загора Е. Х. Х. и Д. П. П..

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба срещу решението от ищеца И. Б. Д., който поддържа, че същото е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост и настоява предявените искове да бъдат уважени изцяло, като доказани по основание и размер. На първо място оспорва изводът относно допустимостта на иска, като сочи, че всеки осъдителен иск за твърдяно парично вземане поначало е допустим и че съгласно Определение № 468/06.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3479/2019 г. на ВКС, III г. о., подобен иск следва да се разглежда по реда на ГПК от компетентния граждански съд срещу твърдения работодател на съдиите по вписванията, постановили отменените откази. Изтъква се, че Министерството на правосъдието не оспорва качеството си на работодател на съответните съдии по вписванията, които са били привлечени като трети лица – помагачи с оглед евентуалната им регресна отговорност. По съществото на спора въззивникът поддържа, че по делото са събрани достатъчно писмени доказателства, установяващи съществуването на договора за правна защита и съдействие още към момента на подаване на двете жалби срещу отказите, тъй като копие от договора е било приложено към тях наред с изричните пълномощни. Ищецът е потвърдил, че подписът върху договора е негов, а достоверността на датата според жалбата се подкрепя и от пощенските клейма върху пликовете, с които жалбите и приложенията са изпратени до Агенцията по вписванията. Сочи, че постановените от съдиите по вписванията откази представляват противоправни деяния, тъй като са отменени с влезли в сила и неподлежащи на обжалване съдебни актове като незаконосъобразни.

Според жалбоподателя Законът за арендата в земеделието съдържа изрична норма, съгласно която споразуменията към договори за аренда, съставени с нотариална заверка на подписите, подлежат на вписване, като това разбиране се подкрепя и от трайната съдебна практика на Окръжен съд – Стара Загора. Поради това постановяването на незаконосъобразен отказ за вписване на подлежащ на вписване акт следва да се квалифицира като противоправно деяние. Допълнително изтъква, че за целите на деликтната отговорност не е необходимо противоправността да произтича от нарушението на конкретна специална правна норма, тъй като е достатъчно нарушаването на общата забрана по чл. 45 ЗЗД да не се вреди другиму. Според въззивника съдиите по вписванията са били сезирани от нотариус с искане за вписване на анекси с нотариално заверени подписи, придружени с необходимата държавна такса и скици, но са постановили откази, без надлежно да съобразят приложимия закон, поради което самите откази са увредили страните и са противоправни.

По отношение на вината поддържа, че тя се предполага, а в конкретния случай според въззивника е и фактически установима, тъй като съдиите по вписванията са били длъжни да познават приложимия закон и съдебната практика на окръжния съд в своя район, за да осъществяват дейността си законосъобразно. Твърди, че дори формата на вината да е непредпазливост, това не изключва отговорността. По отношение на останалите предпоставки на отговорността по чл. 49 ЗЗД поддържа, че е налице действително настъпила имуществена вреда, тъй като имуществото на ищеца е намаляло със сумите, заплатени за адвокатско възнаграждение, държавна такса и 2 съответната комисиона във връзка със съдебното обжалване на незаконосъобразните откази, като размерът на тези разходи е установен с приложените по присъединените дела документи. Според жалбата тези разходи представляват подлежаща на обезщетяване имуществена вреда, като в подкрепа на тезата са посочени Решение № 707/17.01.2019 г. по адм. д. № 9828/2018 г. на ВАС и Решение № 2384/12.04.2022 г. по адм. д. № 11499/2021 г. на АССГ, постановени по сходни казуси.

Въззивникът оспорва и евентуалния извод за липса на причинна връзка между незаконосъобразните откази и направените разходи. Поддържа, че причинна връзка съществува не само когато деянието непосредствено причинява вредата, но и когато създава реалната възможност за нейното настъпване, която впоследствие се реализира.

Обстоятелството, че адвокатското възнаграждение е заплатено въз основа на договор за правна защита и съдействие, не прекъсва причинната връзка, тъй като единственото фактическо основание за сключването на договора е необходимостта от консултация и процесуално представителство при обжалването на процесните откази. Ангажирането на адвокат се сочи като нормална и законосъобразна грижа на засегнатото лице за защита на неговите права и законни интереси, а заплащането на адвокатското възнаграждение е пряко обусловено от необходимостта ищецът да се защити срещу незаконосъобразните откази. Поради това според въззивника между отменените откази и заплатения адвокатски хонорар е налице пряка причинно-следствена връзка.

В жалбата въззивникът поддържа още, че размерът на адвокатското възнаграждение е под минимално определения, като за двете жалби е уговорено възнаграждение като за една, поради което не съществува основание за неговото намаляване. Обстоятелството, че в производството по обжалване на актовете на съдиите по вписванията не се присъждат разноски, според въззивника има действие единствено в рамките на това производство и не погасява правото на лицето, което ги е понесло, да търси възстановяването им по друг правен ред като обезщетение за причинени имуществени вреди. Производството по обжалване на отказите не е исково и липсата на възможност разноските да бъдат присъдени в него не означава, че законодателят е изключил възможността същите да бъдат претендирани като вреди, когато са пряка последица от незаконосъобразните действия на служители на ответника. Посочва също, че тези разноски са били претендирани още с жалбите срещу отказите и доказателствата за извършването им са били приложени, но съдът не се е произнесъл по тях, поради което по въпроса не е формирана сила на присъдено нещо.

Сочи, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД – противоправно поведение на съдиите по вписванията при постановяване на впоследствие отменените като незаконосъобразни откази, вина, настъпили за ищеца имуществени вреди, изразяващи се в направените разходи за тяхното съдебно обжалване, и пряка причинна връзка между противоправното поведение и вредите. В тази връзка моли за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Министерство на правосъдието, в срока по чл. 263 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение и оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Сочи, че не са налице предпоставките за отговорност по чл. 49 вр. чл.

45 ЗЗД, тъй като липсва противоправно и виновно поведение на съдиите по вписванията, както и подлежаща на обезщетяване вреда. Съдиите по вписванията са действали в рамките на законово предоставената им компетентност, като са извършили 3 самостоятелна правна преценка на исканията за вписване и са постановили мотивирани откази; обстоятелството, че тези откази впоследствие са отменени от окръжния съд, само по себе си не превръща извършената правна преценка в противоправно деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възразява и срещу приравняването на отговорността по ЗОДОВ с деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД, като счита доводите на въззивника относно приложението на ЗАЗ и твърдяното противоречие между нормативни разпоредби за бланкетни и неотносими. Поддържа, че СРС правилно е установил фактическата обстановка и е приложил материалния закон, приемайки липса на противоправност и вреда. С оглед изложеното прави искане за потвърждаване на обжалваното решение, като претендира и разноски.

Третото лице-помагач – Е. Х. Х. счита въззивната жалба за допустима, но неоснователна и поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно. Сочи, че като съдия по вписванията е постановила мотивиран отказ след извършена в рамките на компетентността правна преценка дали представеният анекс към договора за аренда подлежи на вписване. Според нея извършването на такава правна преценка не представлява противоправно поведение по чл. 45 ЗЗД, независимо дали впоследствие преценката е счетена за правилна или неправилна, поради което при липса на противоправност не следва да се обсъжда и вина. Тя разграничава деликтната отговорност по ЗЗД от отговорността по ЗОДОВ и изцяло споделя правните изводи на първоинстанционния съд. Поради това иска въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, а решението на СРС да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач – Д. П. П., счита въззивната жалба за допустима, но неоснователна. Поддържа, че за ангажиране на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: възложена работа, противоправно деяние, вреда, причинна връзка и извършване на деянието при или по повод възложената работа. П. сочи, че като съдия по вписванията е постановила отказ след извършена самостоятелна правна преценка относно това дали представеният анекс към договора за аренда подлежи на вписване. Според нея съдиите по вписванията действат като органи на съдебната власт и извършването на такава правна преценка не представлява противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, независимо дали преценката впоследствие е приета за правилна или неправилна. След отмяната на отказите указанията на окръжния съд са изпълнени, поради което тя счита, че липсват противоправност и вина при изпълнение на служебните задължения.