Решение № 3786 от 29.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3786 гр. Пловдив, 29.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330106341 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Депозирана е искова молба от И. Г. К., ЕГН: **********, с адрес ******, чрез пълномощник адв. С. Н., против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от ****** Н. П., с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ****** към искане №****** от 10.07.2024 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 256,14 лева, е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****** към искане № ****** от 10.07.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 400 лева, при фиксиран лихвен процент - 50,00 % и ГПР - 62,35%. Според чл. 5, ал. 1 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на посочени в клаузата условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11, ал. 1 в размер на 256,14 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Ищецът счита, че за да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на 1 неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за установяване недействителността на процесното правоотношение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответното дружество „Сити Кеш” ООД е подаден отговор, с който се оспорва претенцията. Изложени са съображения за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес. Отрича се съществуването на твърдените пороци на договора или отделните му клаузи.

Твърди се, че са спазени изискванията, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК. Заявява се, че уговорената между страните по договора за кредит неустойка не е и не би могла да бъде включена в ГПР по кредита. Посочва се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора, а оспорената от ищцата неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения банкова гаранция или поръчител. Неустойката била индивидуално уговорена, като клаузата била напълно ясна и разбираема, уговорена във фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й. Излагат се твърдения, че предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е практика, която не води задължително до неравноправие в правата и задълженията на страните. Сочи се, че процесният договор е сключен по волята на ищеца, като същият е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка. От дружеството смятат, че с тази клауза се защитавали в пълна степен правата на потребителя. Считат още, че процесната неустойка не противоречи на добрите нрави. Поддържа се, че кредитополучателят е имал възможността да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и в този смисъл клаузата е индивидуално уговорена. Предвид наличието на трайни отношения между потребителя и ответното дружество и сключването на няколко договора при идентични условия, пък било налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Излагат се аргументи, че е налице недобросъвестност от страна на ищеца. Предвид изложеното се моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се 2 разноските по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Относно възражението за недопустимост, съдът счита същото за неоснователно и намира предявения установителен иск за процесуално допустим. Съобразно разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че винаги е налице правен интерес от признаване нищожността на сключена сделка, като така се внесе яснота в правоотношенията между страните, независимо от обстоятелството дали по сделката е налице плащане, респ. дали е налице възможност за страната да предяви осъдителен иск.

По същество на претенцията следва да се посочи, че не е спорно сключването между ищеца И. Г. К., като кредитополучател, и „Сити Кеш” ЕООД, като кредитодател, на Договор за потребителски кредит № ****** към искане № ****** от 10.07.2024 г., за сумата от 400 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите – 62,35 %, с посоченото в исковата молба съдържание. Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и приложенията към него.

Съгласно чл. 5 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на следните изисквания, описани и в исковата молба, а именно едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 256,14 лв. съгласно чл. 11, ал. 1 от 3

Договора.

Спорният въпрос между страните се заключва относно действителността на процесното заемно правоотношение и конкретно на уговорената в чл. 11, ал. 1 от Договора клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение. В тази насока съдът намира, че доколкото се установява възникването между ищеца и „Сити Кеш” ЕООД на облигационна връзка по силата на Договор за потребителски кредит № ****** от 10.07.2024 г, с визираното по-горе съдържание, то И. Г. К. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това тя се ползва и със законоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

При отчитане на горното, то за основателни се намират твърденията в исковата молба за нищожност на процесната договорна клауза за неустойка на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото същата води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 11 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор обаче тя не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално води до оскъпяване на кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва, предвид стойността на главницата – 400 лв., годишния лихвен процент от 50 %, краткия срок на договора – половин година, и размера на неустойката от 256,14 лв., който е над 50 % от главницата. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати 4 неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

При съобразяване с гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При горния изход на спора в полза на ищеца ще се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. С. Н. следва да се присъди сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца.