Определение № 402 от 26.06.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 402 гр. Перник, 26.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

Нина М. Коритарова като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20251700500349 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ООД - гр. Перник срещу определение № 544/12.02.2025г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 1606/12.05.2025г., постановени по ч.г.д. N 5871/2024 г. на P C - Перник, с което се допълва определение № 122/10.01.2025г.г. по същото дело и се осъжда “Водоснабдяване и канализация” ООД гр. Перник да заплати на адв. Д. М. сумите от по 200,00 лева - адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата на Е. Д. С. и на К. Д. А..

В частната жалба са изложени доводи и съображения, че обжалваното определение е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, евентуално неправилно и необосновано. На първо място възнаграждение за А. изобщо не се дължи, тъй като към възражението на А. не е представен Договор за правна защита, а единствено е направено искане от процесуалния му представител да се присъди адв. възнаграждение на адвоката при условията на оказана безплатна правна помощ. Оспорва наличието на предпоставки за присъждане на адв. възнаграждение при условията на оказана безплатна правна помощ.

Оспорва се претендираното възнаграждение като недължимо за съответното производство, като не следва да се присъжда адв. възнаграждение за защита на длъжника в заповедното производство. В условията на евентуалност, счита, че претендирания размер е прекомерен и следва да бъде редуциран до сумата от 50 лв. От въззивния съд се иска да отмени обжалваното определение и да остави искането за присъждане на разноски без уважение, евентуално да го измени като намали разноските до 50 лева за всеки един.

В срок е постъпил отговора на частната жалба от адв. Д. М. -пълномощник на Е. Д. С. и К. Д. А., с който по изложени доводи и съображения счита същата за неоснователна.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните приема следното:

1

Частната жалба като подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Ч.г.д. N 5871/2024 г. на PC - Перник е образувано по заявление по чл. 410 ГПК на „Водоснабдяване и канализация“ ООД - гр. Перник срещу длъжниците Е. Д. С. и К. Д. А., което е уважено изцяло и е издадена заповед за изпълнение за цялата претендирана сума, която възлиза общо на 350,96 лв. – главница и 58,25 лв. - лихви, вкл. и за 480 лв. адв.възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК длъжниците, чрез адв.Д. М. са подали възражения срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с твърдения за недължимост поради липсата на облигационно правоотношение, тъй като длъжниците не са собственици или ползватели на процесния имот, като са претендирани и разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на по 200 лв. съобразно приложен ДПЗС и пълномощно към него, в които като клиенти и упълномощители изрично фигурират и са положили подписи Е. Д. С. и К. Д. А. – л. 44 от заповедното дело. В срока по чл. 415 ГПК о т заявителя не е подадена искова молба и с определение №122/ 10.01.2025 г. заповедният съд е обезсилил заповед № 3780 от 09.10.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 5871/2024г. на Районен съд- Перник, като е прекратил производството по същото дело.

Подадена е молба вх. № 2034/27.01.2025 г. от адв. Д. М., пълномощник на длъжниците, с която е направила искане да бъде допълнено определението в частта за разноските, като бъде осъден заявителят да заплати на адв. Д. М. сумата от по 200 лв., претендирана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Препис от молбата по 248 от ГПК не е връчена на заявителя „Водоснабдяване и канализация“ ООД - гр. Перник – с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок.

С обжалваното и поправено по реда на чл. 247 ГПК определение РС е присъдил на адв. Д. М. сумата от по 200 лв. - адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на длъжниците.

Горната фактическа установеност налага следните правни изводи:

Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, не е било уговорено възнаграждение, а безплатна правна помощ на материално затруднени лица – и двамата длъжници Е. Д. С. и К. Д. А., поради което адвокатът на длъжниците има право на адвокатско възнаграждение. Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатна правна помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. Преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не, се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Договорката по чл. 38 от ЗАдв. касае вътрешните отношения между адвоката и клиента му, поради което не е необходимо тя да се доказва. Ето защо съдът намира, че при подадено възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК следва да се признае правото на страната да ползва адвокатска защита на общо основание, вкл. и в хипотезата на писмено удостоверена уговорена правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв., съответно и правото на разноски за адв. възнаграждение съгл. правилата на чл. 78 ГПК. Поради това възраженията и доводите на жалбоподателя, че липсват доказателства за писмено удостоверена уговорена правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв между К. Д. А. и адв.Д. М., са неоснователни.

В Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – понастоящем Наредба за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение, поради което същото следва да се определи по аналогия при съобразяване на извършеното процесуално действие. Необходимо е да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното 2 производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл. 419 ГПК, искане за спиране - чл. 420 ГПК и възражение - чл. 414 ГПК, все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. По тази причина сторените разноски по повод възражението не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от заявителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид разписаното в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. правило. Едва с отговора на исковата молба по чл. 422 ГПК ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право.

Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноски се дължат, но следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. по аналогия на основание § 1 от ДР, тъй като това правило урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство - в този смисъл - Определение № 102 от 14.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г. по описа на I търг. отделение на ВКС. Предвид възприетото в цитираната практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя напълно, възнаграждението съобразно чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. е в размер на 400 лв. Поради това неоснователен е доводът на жалбоподателя, че адв. възнаграждение за процесуалното представителство за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжник срещу заповед за изпълнение не се дължи.

Същевременно както е установено с решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС и ретроактивният му ефект задължават всеки национален съд при определяне на адв. възнаграждение, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне възнагражденията на процесуалните представители на страните, но не са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото (в този смисъл е определение № 50015/16.02.2024 г по т. д. № 1908/2022 г на ВКС, първо т. о., определение № 343/15.02.2024 г по т. д. № 1990/2023 г по описа на ВКС второ т. о и др.). Постановеното в решението на СЕС е общо за случаите на ангажиране имуществената отговорност за разноски за адв. възнаграждение на осъдената да ги заплати страна в производството пред съда, вкл. в хипотеза на осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. и липсват основания както в закона, така и произтичащи от мотивите на решението на СЕС, които да обосноват изводи за неприложимост на решението на СЕС в хипотезата на правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. Според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение за прекомерност на възнаграждението от насрещната страна.

Още повече, че в случая размерът му не е договорен между страните по договора за правна помощ, която е предоставена по реда на чл. 38 от ЗАдв, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и заплатено от страната възнаграждение (в този смисъл е Определение № 563 от 11.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ТК, Определение № 374 от 6.02.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2606/2024 г. и др.).

Поради това и с оглед разрешението на СЕС, дадено в т. 61, въззивният съд приема, че съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред заповедния съд и обема на осъществения труд от процесуалния представител на длъжниците (попълване и подаване на възражение по утвърден образец от министъра на правосъдието с Наредба № 6/2008 г., което е приложено като бланка към връчената на длъжника заповед с указания за попълването й; че ирелевантно в случая е дали длъжникът е мотивирал възражението си и е подкрепено с правни доводи, доколкото процесуалния закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК), определяне на възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв. в размер съобразно чл. 11 от Наредбата, е несъответен на вида и количеството на 3 действително извършена работа и най-вече - фактическата и правна сложност на делото.

Отделно настоящата инстанция съобразява и намира за необходимо да подчертае, че адекватната парична оценка на представената адвокатска услуга следва да е в размер, съответен на възнаграждението, което адвокатът би получил по чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ и каквото би му се присъдило, ако потребителят бе ползвал безплатна правна помощ по реда на чл. 95 и сл. ГПК по конкретното дело, или каквото би се присъдило и за защита, осъществена от юрисконсулт. Възнаграждението следва да бъде справедливо и обосновано, като въззивният съд намира, че на тези критерии отговаря възнаграждение на адвоката на длъжниците в размер на по 100 лв.

Поради така изложеното обжалваното определение в частта, с която „Водоснабдяване и канализация“ ООД - гр. Перник е осъдено да заплати на адв. Д. М. адвокатски хонорар за разликата над от по 100 лв. до присъдения размер от по 200 лв. следва да се отмени като и частната жалба се явява частично основателна. В останалата част обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди.

В производството по чл. 248 от ГПК относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл.