Решение № 4581 от 23.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4581 гр. Пловдив, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330108201 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Д. Х. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че чл. 4, ал.2 от договор за паричен заем № **/** г., сключен между страните, е недействителен поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на ** г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 35,00 % и ГПР 41,71 %. Била постигната договорка, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. При неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, на основание чл. 4, ал.2 от договора, кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 521,85 лева разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Посочва се, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действителния такъв, доколкото уговорената неустойка била добавък към договорната лихва. По този начин размерът на възнаградителната лихва 1 противоречал на добрите нрави. Неустойката не била включена и в годишния процент на разходите, което водело до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Неустойката, според ищеца, противоречала и на добрите нрави, доколкото е излязла извън присъщите й функции. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се излагат претенции за нередовност на исковата молба, доколкото към исковата молба липсвали доказателства за надлежно учредена представителна власт на адв. Н. и доказателства за заплатена държавна такса в производството. Възразява се и че предявеният иск е недопустим, доколкото липсва правен интерес за неговото предявяване.

При условията на евентуалност, ако съдът приеме предявения иск за допустим, се излагат съображения за неговата неоснователност. Посочва се, че ищецът е знаел за съдържанието на посочената клауза и поемане на задължението за представяне на обезпечение, като сам е направил избора за сключването му. Можел е да се откаже в предвидения за това 14-дневен срок, но това не е сторено. Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на задължение на ищеца, като същата не излизала извън присъщите й функции. Същата била предвидена в договора с единствената цел да обезпечи вредите от неизпълнение на договорното задължение, доколкото рискът, който поемало ответното дружество, бил голям. Същата не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото съобразно чл. 19, ал.3 ЗПК в него не се включвали разходите при неизпълнение на договора за потребителски кредит. Освен това ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора, а вземането за заплащане на неустойка възникнало след това. Поради изложеното се претендира производството по делото да бъде прекратено, а при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че предявеният иск е допустим, претенцията на ищеца да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират се разноски в производството Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № **/** г., сключен 2 между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която последният следвало да върне на 15 вноски, при фиксиран лихвен процент от 35,00 % и ГПР в размер на 41,71 %. В чл. 4, ал.1 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: безусловна банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия. Кредитополучателят следвало да осигури обезпечението в срок от три дни от сключване на договора. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 4, ал.2 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 521,85 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и Д. Х. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 4, ал.2 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 521,85 лева. Разпоредбата на чл. 4, ал.1 от 3 договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на посочените в договора кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал.1 и чл. 4, ал.2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

4

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 41,71 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал.2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно 5 противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 41,71 %, но след включването на неустойката по чл. 4, ал.2 от договора, то ГПР ще нарасне над 50 %.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът ще се оскъпи и ГПР ще бъде над 50 % то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал.2 от Договор за паричен заем следва да бъде прогласена за нищожна.