Решение № 201 от 26.10.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Кюстендил, 26.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Въззивно гражданско дело № 20221500500320 по описа за 2022 година

Образувано е по въззивна жалба от Р. С. О., представлява от А. е. Е. игумен, със седалище и адрес на управление: н.м. ***, община Р., чрез адв. Р.

М., СК - Б., срещу решение № 175/15.04.2022 г. по гр.д. № 2295 по описа на Районен съд Дупница, в частта, в която съдът е отменил като незаконосъобразни Заповед № ЛС-04-21- 123 от 16.07.2021 г. и Заповед № ЛС-04-21-123 от 16.09.2021 г. и двете на И. В.- Е. на *** и е признал за незаконно наложеното с тях на В. К. Г., с ЕГН **********, с адрес: град ***, обл. К. дисциплинарно наказание „уволнение”, осъдил е *** да заплати на В.

К. Г.: 1) сумата в размер на 214,43 лева на основание чл. 128, ал. 2 КТ, представляваща неплатено трудово възнаграждение за месец април 2021 г., ведно с мораторна лихва върху нея в размер на 11,85 лв., начинаеща от 01.05.2021 г. до датата на предявяване на иска и законната лихва върху сумата от 214,43 лева от датата на предявяване на иска – 16.11.2021г. до окончателното изплащане на вземането; 2) сумата в размер на 2 240,73 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, ведно със заявеното искане за присъждане на обезщетение за забава в размер на 180,21 лева и законната лихва върху сумата от 2 240,73 лева, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 3) сумата в размер на 230,34 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковете; 4) сумата в размер на 430,00 лева за възнаграждения за вещи лица съобразно уважената част от иска и сумата в размер на 343, 87 лева държавна такса по предявените искове.

1

Въззивникът излага, че изводите на ДРС са необосновани и постановеният от него акт е неправилен. Сочи, че не е установено документиране на едностранно волеизявление на ищцата с правно основание чл. 326, ал. 1 КТ, такова не е достигнало до ответника-работодател. Излага, че трудовото правоотношение е прекратено законосъобразно. Посочено е, че ДРС не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и, че не е приложил правилно материалния закон. Излага, че решението е неправилно и в частта, в която е уважен иска за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, като ДРС изложил мотиви и е пренебрегнал, че ответникът е оспорил ССЧе. Сочи, че иска е основателен за 8 дни неизползван платен годишен отпуск. Моли съдът да отмени решението в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли исковете или да върне делото на друг състав на ДРС.

В срок е постъпил отговор на въззивна жалба от В. К. Г., чрез адв. З. В., със служебен адрес: гр. Д., ул. *** в който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеният от ДРС акт е законосъобразен и правилен.

Сочи, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила и правилно е приложил материалния закон. Излага, че решението е мотивирано, базиращо се на събраните в хода на делото доказателства и последователно установена по делото фактическа обстановка.

Твърди, че ищцата е подала заявление за едностранно прекратяване на договора, което не е входирано от работодателя и евентуално е унищожено от него, поради неговата недобросъвестност. Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба и и да потвърди това на ДРС.

Претендира разноски.

Страните не са направили доказателствени искания.

При съобразяване на данните по делото, настоящият състав намира, че въззивната жалба е подадена от страна в първоинстанционното производство (надлежен представител), насочена е срещу първоинстанционен съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка и е постъпила в срок, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Кюстендилският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 128, ал. 2 от КТ, чл. 224, ал. 1 от КТ, от В. К. Г. срещу ***, с които 2 иска да бъде отменена Заповед № ЛС-04-21- 123 от 16.07.2021 г. и Заповед № ЛС-04-21-123 от 16.09.2021 г. и уволнението и да признато за незаконно, както и да и бъде заплатено неплатеното трудово възнаграждение за м. април 2021 г. и обезщетение за неизползван платен годишен. Страните не са спорили по отношение на обстоятелството, че са се намирали в трудови отношения.

За да уважи първия иск първоинстанционният съд е приел, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 326, ал. 4 КТ на 29.05.2021 г. с изтичането на 30-дневното предизвестие подадено от служителя. Постановил е, че последващите заповеди за прекратяване на трудовото правоотношение поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ са незаконосъобразни, както и че такова е могло на бъде наложено от страна на работодателя до 29.05.2021 г. Съдът е кредитирал заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза. ДРС е уважил частично претенцията за заплащане на неплатено трудово възнаграждение, като се е позовал на изчисленията, направени от вещото лице и уваженото възражение за прихващане на ответника с основание чл. 203, ал. 2 КТ. ДРС е уважил частично иска за неизползван платен годишен отпуск, приел е, че работодателят не е доказал заплащането за процесния период и съобразно съдебно-счетоводната експертиза е определил, че размера на обезщетението е 2 240,73 лв.

Според въззивния съд решението правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

1. По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:

Във въззивната жалба се прави довод, че районният съд неправилно е приел, че ищцата е отправила писмено предизвестие към работодателя си за прекратяване на трудовото правоотношение между тях; не е преценил правилно свидетелските показания, от които се установява, че ищцата не е правила волеизявление за прекратяване на трудовия договор. Сочи се, че трудовия договор е прекратен на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със Заповед № ЛС-04-21- 123 от 16.07.2021 г. и Заповед № ЛС-04-21-123 от 16.09.2021 г. за наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

Настоящият състав намира горепосочените доводи за неоснователни.

Според въззивният съд в хода на делото е доказано, че на 28.04.2022 г.

Г. е представила пред работодателя – Р. С. О. ясно и конкретно заявление, съдържащо две волеизявления: първото - трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено по взаимно съгласие по см. на чл. 326, ал. 1 от КТ и второто - при непостигане на взаимно съгласие, че упражнява правото си да прекрати трудовия договор чрез отправяне на 30-дневно предизвестие затова, като заявлението в цялост е достигнало до знанието на игумена на Р. м., независимо, че не е входирано. Без значение са обстоятелствата, че двете искания са обективирани в един писмен документ, както и какво е наименованието му: заявление, молба или друго, тъй като от значение за разрешаването на спора е конкретното съдържание. Не следва да се тълкува във вреда на ищцата, че при работодателя и или в трудовото и досие не се 3 съхранява подадената от нея молба. Показанията на свидетеля Р. Г. (А. В.) – секретар на Р. С. О., подкрепят в пълна степен твърдението на ищцата, че е депозирала писмена молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и при липсата на такова, с предизвестие; както и че молбата е доведена до знанието на игумена на манастира, но въпреки това не е входирана.

Мнението на настоящия състав е, че след като молбата за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие е отправена на 28.04.2021 г., работодателят е имал 7-дневен срок да вземе отношение по нея, който срок е изтекъл на 05.05.2021 г. когато следва да се смята, че предложението не е прието по см. на чл. 325, ал. 1, т. 1, изр. 3 КТ. С оглед на това, че едновременно с предложението по чл. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е направено и изявление по чл. 326, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор с 30дневно предизвестие, то 06.06.2021 г. е първият ден от който трябва да се брои началото на срока на предизвестие, а последният ден е 04.06.2021 г.

По отношение на довода на въззивника, че не е постъпвало заявление за прекратяване на трудовия договор от страна на Г. по см. на чл. 326, ал. 1 КТ:

В практиката на ВКС еднозначно приема, че правото на едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника или служителя с предизвестие е уредено с разпоредбата на чл. 326 ал. 1 КТ и се касае за субективно право, което може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя, независимо каква е причината за прекратяване на трудовия договор на това основание. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор на основание чл.

326, ал. 1 КТ. При прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работникът или служителят отправя писмено предизвестие до работодателя и по отправеното писмено предизвестие работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие - в този смисъл тълкувателно решение № 2 от 23.10.2012 год. по тълкувателно дело № 2/2012 год. на ВКС,ОСГК;

Определение № 712 от 3.10.2019 по гр. дело № 2277/2277 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС и посочената в него съдебна практика.

Районният съд е преценил правилно събраните в хода на делото доказателства, в това число и сочените от въззивника показания на свидетеля Р. Г. (А. В.) – секретар на Р. С. О., от чиито показания се установява, че молбата на Г., съдържаща искане за прекратяване на трудовия договор с предизвестие, е била докладвана на игумена на манастира и целенасочено не е била входирана или заведена документално при работодателя, или сложена в трудовото и досие. Последните действия според съда представляват недопустим отказ и несъгласие от страна на работодателя да осигури възможност на служителят да упражни своето материално, субективно, преобразуващо трудово право да отправи предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ и да прекрати трудовия договор. Никой не може да черпи права от своето незаконосъобразно поведение.

Трудовият договор се прекратява по силата на закона, с изтичане на 4 срока на предизвестието - чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок. Предвид гореизложеното трудовото правоотношение между В. Г. и Р. С. О. е прекратено с изтичане на срока на предизвестието на 04.06.2021 г. Във връзка с това процесните Заповед № ЛС-04-21- 123 от 16.07.2021 г. и Заповед № ЛС04-21-123 от 16.09.2021 г. се явяват незаконосъобразни и като такива правилно са отменени от районния съд.

Без значение за крайния резултат по делото и основателността на иска по чл. 344, ал. 1 КТ, е обстоятелството, че КОС и ДРС достигат до различни изводи по отношение на въпроса дали към работодателя освен молба по чл.

326, ал. 1 от КТ, е било отправено и предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, както и деня от който е начало на срока на предизвестието, както и момента на изтичането му и на прекратяването на трудовия договор, тъй като и двете дати (посочената от ДРС – 29.05.2021 г. и посочената от КОС – 04.06.2021 г.) са преди издаването на двете заповеди и налагането на дисциплинарното наказание „уволнение“.