Решение № 1896 от 09.03.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

№…………..,гр.София, 09.03.2020год.

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Мл.съдия:

Андрей Георгиев при участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 4257 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

Обжалва се решение на

СРС, 79 състав под

№ 260533 от 06.11.2017г., постановено по гр.дело № 75870/2016г., в частта, с която е признато за установено по предявени от „Д.К.АДСИЦ“ срещу Р.В.Ц. по реда на чл.422, ал.1 от ГПК положителни установителни искове, че Р.В.Ц. дължи, на основание чл.240,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК – сумата от 1 013,09лв.- главница, признато със споразумение от 05.03.2013г. задължение, произтичащо от договор за предоставяне на потребителски кредит № 37105/ 05.05.2005г., сключен между Р.В.Ц. и „Българска пощенска банка“ /сега “Ю.И Е.Д..Б.“ АД/, ведно със законната лихва от 08.09.2016г.- до окончателното изплащане; на основание чл.240,ал.2, вр. с чл.9 от ЗПК- сумата от 204,49лв.- възнаградителна лихва за периода 05.07.2007г.- 05.05.2010г. и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 303,98лв- обезщетение за забавеното плащане на главницата за периода 26.09.2013г.- 07.09.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 50807/2016г. по описа на СРС, 79 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Въззивницата Р.В.Ц. поддържа незаконосъобразност и неправилност на извода на първата инстанция, с който е прието, че процесните вземания не са погасени по давност, тъй като давността е прекъсната с подписаното от нея споразумение от 25.03.2013г., съдържащо нейно признание на тези вземания. Възразява, че може да бъде прекъсната само давност, която към датата на признанието на дълга от ответника, не е изтекла, а в конкретния случай – давността е изтекла към датата на подписване на спораземението. Поддържа, че подобно признание на естественото право на ищеца-кредитор не съдържа само по себе си отказ от погасителна давност, тъй като такъв може да бъде заявен единствено и само чрез едностранно и съзнавано волеизявление на длъжника, който да желае настъпването на правните последици на отказа, а не може да се презюмира. В случая поддържа, че не е налице отказ от погасителна давност. С изложените доводи, подробно развити в жалбата , въззивницата-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна „Д.К.АДСИЦ“

/с предишно наименование „А.К.АДСИЦ“ / оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение по съображения, подробно развити в депозиран в срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор на жалбата. Твърди, че сключеното на 25.03.2013г. споразумение има характер на спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД и с нея страните са преуредили отношенията, възникнали от договора за кредит. В тази връзка, поддържа, че давността е започнала да тече от датите на падежите на вноските, така, както са установени със споразумението и от този момент- до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, тя не е изтекла. Що се отнася до претенцията за мораторна лихва върху главницата, моли съда да съобрази, че тя е за период, извън тригодишната давност. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.

Настоящият съдебен състав приема, че предявените искове за главница и договорна /възнаградителна/ лихва не са правилно квалифицирани от съда. Ищецът претендира вземания като придобити от него по договор за цесия, като самите вземания произтичат от договор за потребителски кредит, сключен преди 01.10.2006г., когато е влязъл в сила първия ЗПК /отм./, а напълно неприложим е сегадействащият ЗПК от 2010г., с нормата на чл.9 от който първоинстаницонният съд е свързал правната квалификация на предявените искове . С оглед момента на възникване на основанието, от което произтичат вземанията – договор за кредит от 2005г. и факта, че ищецът основава легитимацията си като кредитор на договор за цесия, с който тези вземания са му прехвърлени, настоящият съдебен състав приема, че правилната правна квалификация на предявените по реда на чл.422 от ГПК искове е по чл.430,ал.1 от ТЗ, вр. с чл.99 от ЗЗД- за главницата от 1 013,09лв. и по чл.430,ал.2 от ТЗ, вр. с чл.99 от ЗЗД – за претендираната договорна /възнаградителна лихва/ от 204,49лв. Тази неправилна правна квалификация, свързана с неправилното приложение на материалния закон, не се отразява на допустимостта на обжалваното решение, тъй като с него първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите и съобразно искането /петитум/, с които е сезиран така, както са заявени с исковата молба и молбата-уточнение към нея от 02.03.2017г.

Между страните по делото в рамките на въззивното производство, с оглед заявени с жалбата доводи и тези, развити в отговора на жалбата, няма спор по фактите, а те се установяват и от събраните по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на ССЕ, а именно: процесните вземания за главница и договорна лихва произтичат от сключен между ответницата и „Българска пощенска банка“ АД /сега „Ю. И Е.Д.“ АД/ договор за потребителски кредит от 05.05.2005г. с погасителен план към него и установен краен падеж за връщане на кредита с дължимите лихви- 05.05.2010г. Вземанията по този договор са прехвърлени от банката на ищеца с договор от 05.09.2008г., като са цесията ответницата е надлежно уведомена най-късно към 25.03.2013г.

На 25.03.2013г. между ищеца и ответницата е подписано споразумение, с което ответницата е признала, че дължи към датата на подписването му по горепосочения договор за кредит от 05.05.2005г. сума от 1 246,09лв. – т.3. Със споразумението страните са постигнали съгласие ответницата да заплати на ищеца посочената сума при условията и реда по т.4 от споразумението /с която е установена 50% редукция на дълга при плащане в определен срок еднократно и 30% редукция на дълга – при плащане в установени срокове на посочените вноски/, като е договорено, че при неиздължаване на сумите , посочени в т.4 и договорените по тази точка срокове, ответницата дължи цялата сума от 1 246,09лв. , посочена в т.3 от споразумение.

От неоспореното заключение на ССЕ се установява, че към датата на подписване на споразумението неиздължената от ответницата главница по договора за кредит е била в размер на 1 013,09лв., а неизплатената договорна лихва- в размер на 204,49лв.

От ответницата няма извършени никакви плащания към ищеца след датата на подписване на споразумението от 25.03.2013г. и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция.

Основният и единствен правен спор между страните е погасени ли са по давност вземанията на ищеца. Настоящият съдебен състав не споделя извода на първата инстанция, с който е прието, че доколкото със споразумението от 25.03.2013г. страните са се съгласили на разсрочено плащане на дълга, давността за вземанията на ищеца е започнала да тече от 26.03.2013г. – деня, следващ крайния срок за погасяване на задължението по т.4.1 от споразумението.

От ответницата е направено възражение за погасителна давност, като това възражение тя има правна възможност да противопостави на ищеца-кредитор за пръв път едва в исковото производство, като съдът дължи изследване на предпоставките относно началото, прекъсването и спирането на давността към релевантните моменти. Вземането за главницата по договор за кредит, /придобито от ищеца/ е неделимо и се погасява с общата 5 годишна давност по чл.110 от ЗЗД. Уговореното разсрочено връщане на части на неделимото вземане - на вноски, произтичащо от съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части, /при разсрочено плащане на вноски/, не го превръщат в „периодично плащане“. В този случай давността за главницата започва де тече от деня, следващ датата на падежа на всяка месечна вноска. В този смисъл е и константната съдебна практика – постановеното по реда на чл.290 от ГПК- Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.дело № 523/2011г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 161 от 08.02.2016г. по т.д.№ 1153/2014г. на ІІ ТО на ВКС. В случая настоящият съдебен състав приема, съгласно представения към договора за кредит погасителен план, че погасени по давност са неиздължените задължения на ответницата за главниците , чийто падеж е настъпил до 25.03.2008г., като последната главницата, попадаща в рамките на тази 5 годишна погасителната давност, е тази с падеж 05.03.2008г. Общата 5 годишна давност не е изтекла към датата на подписване на споразумението от 25.03.2013г., съдържащо изричното признание на задължението от страна на ответницата за главниците с падеж 05.04.2008г.- 05.05.2010г., които са в общ размер от 660, 26лв. Съдът не обсъжда въпроса за „отказ“ от погасителна давност, тъй като нито една от страните и в частност – ищеца кредитор, не се позовават на нея. Правната последица от признанието на дълга за главницата от ответницата е свързана с прекъсването на погасителната давност за това вземане на ищеца, на основание чл.116,б“а“ от ЗЗД и началото на нов давностен срок, който е започнал да тече от 26.03.2013г. От датата 26.03.2013г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, с което отново е прекъсната давността, на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД и съгласно чл.422,ал.1 от ГПК- 08.09.2016г., 5 годишната давност за вземането за главница , дължима за периода 05.04.2008г.-05.05.2010г. в размер на 660,26лв. не е изтекла. Ето защо, съдът намира за неоснователно правопогасяващото възражение на ответницата за това вземане от 660,26лв. , дължима главница за периода 05.04.2008г.- 05.05.2010г., а искът за него - за основателен. За разликата над дължимата сума от 660,26лв.- до пълния предявен размер от 1 013,09лв., исковата претенция за главницата , дължима до 04.04.2008г., следва да бъде отхвърлена като погасена по давност.

Съдът намира за основателно възражението за давност на ответницата по отношение на вземаането за договорна лихва. По отношение на него е приложима кратката 3 годишна давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД, тъй като по своята правна същност договорната лихва представлява периодично плащане- като предварително определена по размер цена за ползването на кредита /главницата/ , дължима ежемесечно. Основателно е възражението на ответницата, че прекъсване на давността, включително и на основанието по чл.116,б.“а“ от ЗЗД може да има само в хипотезата, при която към момента на признанието на дълга тя не е изтекла. Законът изрично предвижда, че се прекъсва „течението“ на давността и от момента на прекъсването започва да тече нова давност. Не може да бъде прекъсната вече изтекла давност, тъй като тя е породила правните последици на невъзможност вземането да бъде събрано принудително. Такова е и разрешението на константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 65 от 03.06.2011г. по т.дело №

600/2010г. на І ТО на ВКС. Поради това, настоящият съдебен състав приема, че доколкото към датата на подписване на писменото споразумение от 25.03.2013г. , съдържащо и признание на дълга за договорна лихва, не е изтекла 3 годишната погасителна давност само за договорната лихва от 0,76лв. с падеж за плащане 05.04.2010г. и тази от 0,38лв.- с падеж 05.05.2010г., само по отношение на тези две вземания за възнаградителна лихва е настъпила последицата на прекъсването на давността , на основание чл.116,б“а“ от ЗЗД и считано от 26.03.2013г., съгласно чл.117 от ЗЗД е започнала да тече новата 3 годишна давност, която обаче е изтекла /на 26.03.2016г./- преди датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-08.09.2016г. Т.е. по отношение вземането за договорна /възнаградителна лихва/ възражението за давност на ответницата се явява основателно., поради което исковата претенция за това вземане следва да бъде отхвърлена като погасена по давност.