Решение № 4869 от 24.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4869 гр. София, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100514216 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 12106 от 19.06.2024 г., постановено по гр. д. № 57539 по описа за 2023 г. на СРС, 82 състав, са отхвърлени предявените от А. Н. Д., ЕГН ********** и Н. А. Д., ЕГН **********, заместили на основание чл. 227 ГПК починалата по време на процеса В.И. Д.а, ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 искове с правно основание чл.

439 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните несъществуване правото на принудително изпълнение поради погасяването им по давност за вземания на „Топлофикация София“ ЕАД, възлизащи общо на сумата от 2181,87 лева, включваща 2008,63 – главница за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и 173,24 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 15.07.2016 г., за които е издаден изпълнителен лист от 21.11.2016 г. по гр. д. № 43127/2016 г. на СРС, 47 състав, въз основа на който е образувано изд. д. № 20178580400329 на ЧСИ У.Д..

Срещу решението в неговата цялост в законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от А. Н. Д. и Н. А. Д., които го обжалват с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Въззивниците поддържат, че вземанията, предмет на предявения иск, се погасяват с изтичането на тригодишна давност, а не както е приел първоинстанционният съд с изтичане на петгодишна давност, тъй като вземането на ответника не е установено с влязло в сила съдебно решение. Излага, че налагането на запори, 1 които не са довели до реален запор, не прекъсват давността. Поддържа, че за да бъде прекъсната давността освен молба на взискателя за предприемане на изпълнителни действия следва такива да са били предприети от съдебния изпълнител. Сочи, че действия на ЧСИ срещу несеквестируемо имущество са незаконосъобразни и не прекъсват давността. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.

Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените с въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В.И. Д.а, починала в хода на процеса и заместена от правоприемниците си А.

Н. Д. и Н. А. Д., срещу „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено недължимостта на сумата от общо 2181,87 лева, включваща 2

2008,63 – главница за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и 173,24 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 15.07.2016 г., за които е издаден изпълнителен лист от 21.11.2016 г. по гр. д. № 43127/2016 г. на СРС, 47 състав, въз основа на който е образувано изд. д. № 20178580400329 на ЧСИ У.Д..

В исковата молба ищецът излага, че вземанията на ответника са погасени с изтичане на кратка тригодишна давност, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, с която са признати, тъй като по образуваното за събирането им изпълнително дело не са предприети действия, които да имат за последица спиране или прекъсване течението на давностния срок. Сочи, че изпълнителното дело продължава да е висящо, поради което ищецът има правен интерес от водене на искове за установяване със сила на пресъдено нещо, че вземанията на ответника не подлежат на принудително изпълнение.

В отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът оспорва предявените искове. Възразява, че вземанията му не са погасени по давност, тъй като същата е многократно прекъсвана, първоначално с подаване на молба до съдебния изпълнител за образуване на изпълнително производство, а впоследствие и с инициирането и предприемането на множество изпълнителни действия срещу длъжника.

Моли за отхвърляне на исковете.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години.

Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.

116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването . Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е 3 осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение, по отношение на длъжника е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.

Между страните не е спорно, а и от приобщените материали по делото, се установява, че по подадено от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 заявление по реда на чл. 410 ГПК срещу В.И. Д.а и А. Н. Д. е издадена заповед за изпълнение, от страна на длъжника не е постъпило възражение, с оглед на което заповедта за изпълнение е влязла в сила и въз основа на нея в полза на заявителя е издаден изпълнителен лист от 21.11.2016 г.

По молба на „Топлофикация София“ ЕАД от 17.01.2017 г. въз основа на процесния изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20178580400329 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 при КЧСИ, книжата по което са приобщени от първоинстанционния съд към доказателствения материал. С молбата си взискателят е възложил на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение за събиране на вземанията.

Съобразно направеното искане съдебният изпълнител е предприел действия за проучване имущественото състояние на длъжника като е изискал справки от компетентните органи относно притежавани от последния недвижими имоти, банкови сметки, регистрирани трудови договори, както и за непогасени публични задължения. В хода на изпълнителното дело са извършени множество изпълнителни действия, както следва: 1/ наложен запор върху получаваното от А. Д. трудово възнаграждение със запорно съобщение до работодателя от 27.02.2017 г. и наложен запор върху получаваното от Виолета Д.а трудово възнаграждение със запорно съобщение до работодателя от 27.02.2017 г.; 2/ наложена на 18.01.2020 г. възбрана върху собствен на длъжниците недвижим имот с постановление на съдебния изпълнител; 3/ наложени на 22.01.2020г. и 27.01.2020 г. запори върху банкови сметки на длъжника със запорни съобщения от 18.01.2020г., както и запорни съобщения от 26.09.2023г. Посочените действия са предприети от съдебния изпълнител съобразно предоставените му правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, като от страна на взискателя по делото са депозирани и нарочни молби от 1.12.2021 г. с искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи, а именно налагане на запори по банкови сметки и върху трудови възнаграждения.

Исковата молба е подадена на 19.10.2023 г.

С оглед на гореизложеното, считано от датата влизането в сила на процесната заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 21.11.2016 г., е 4 започнала да тече петгодишна давност, която не е изтекла към момента на предприемането от страна на кредитора на действия за принудително изпълнение на вземанията по процесното изпълнително дело чрез подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело на 17.01.2017 г. Съгласно мотивите към Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не прекъсва давността образуването на изпълнителния процес, представляващо действието на съдебния изпълнител, който образува изпълнителното дело в качеството му на процесуален орган. Това обаче не важи за подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, която прекъсва давността. В настоящия случай в молбата по чл. 426 от ГПК съдържа изрично възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Давността е била прекъсната с налагане на запори на сметките на А. Н. Д. и В.И. Д.а. С молба от 15.01.2019 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на длъжника. На 18.01.2020 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана на имот, собственост на В.И. Д.а и А. Н. Д.. С молба от 01.12.2021 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на длъжника. На 31.08.2023 г. съдебният изпълнител е наложил запор на сметките на А. Н. Д. и В.И. Д.а. На 27.10.2023 г. съдебният изпълнител е наложил запор на сметките на А. Н. Д.. Посочените молби демонстрират ясната воля на взискателя за събиране на вземането и са действия в тази посока, които прекъсват давността. Ако се приеме противното, би било налице противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора. Според съдебната практика (обективирана в Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК) същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица.