Решение № 50 от 28.02.2025, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 50 гр. Тетевен, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИО Д. СТОЯНОВ при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20244330101150 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба, подадена от Д. М. Д. от з,Лов.обл.,за прогласяване нищожността на договорна клауза,предвиждаща заплащане на неустойка.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че 24.01.2023г е сключил договор с ответника,по силата нта който са му предоставе4ни в собственост заемни средства в размер на 700.00 лева,при фиксиран лихвен процент 41.00%,годишен процент на разходитге 49.65%.

Съгласно чл.20 от договора съшщият следва да бъде обезпечен в 3-дневен срок с поръчителство на едно физическо лице,което да отговаря на изискванията на ОУ.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя същият съгласно чл.10 от договора дължи неустойка в размер на 5,25% плюс 0.250% от усвоения размер на кредита,за първия ден на базава и 0.250% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден,за който кредитът не е обезпечен,като с визираната неустойка вземането нараства значително.

Ицлага се,че ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс,но не е дължал плащания за неустойка.

Изложени са доводи в исковата молба за недействителност/нищожност/ на клаузата за неустойка ,за това,че същата е в разрез с добросъвестността,,че излиза извън присъщите и функции,че по същество тя е добавка към възнаградигтелната лихва на търговеца.

Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нижощността на 1 клаузата,предвиждаща заплващане на неустойка –чл.10 от договора между страните,като противоречаща на принципа на добрите нрави,заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19,ал.4 от ЗПК,накъпрняващи договорното разноправие между страните и нарушаващи чл.11,т.9 и 10 отЗПК,относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „МАКРОАДВАНС“ АД изразява становище,че в случай,че съдът приеме искът за допустим,то ответникът признава същия за основателен.Изразено е становище по отношение на сторените от страните разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, че на 24.01.2023г между ищеца ; М. Д.,в качеството му на кредитополучател, и „МАКРОАДВАНС“ АД, в качеството му на кредитор, е бил сключен Договор за потребителски кредит № 195031, по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя сумата в размер на 700.00 лв., която ищецът се задължилда върне на 24 месечни анюиотетни вноски,заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 41,00% и годишен процент на разходите от 49,65%.

В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 5.25 лв. плюс 0,250% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,250% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на всяка следваща вноска съгласно Приложение № 1 (Погасителен план).

Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят се задължава в срок от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице – поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно:

1.да е дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв.;

2. работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател;

3. да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни;

4. да не е страна по договор за кредит сключен с

2

„Макроадванс“ АД.

Ищецът твърди,че е усвоил изцяло заемния ресулс от 700.00п лева,който факт не се оспорва от ответника.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съдът намира,че за ищеца е налице правен интерес за предявяване на установителния иск,с оглед възможността кредитодателя-ответникът по делото,да претендира реално изпълнение на вземането,посочено в чл.10 от договора.В този смисъл съдътне споделя доводите на ответника за липса на правен интерес от търсената съдебна защита.

За да бъде уважен предявеният установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на клаузата,пруедвиждаща заплащане на неустойка с обезщетителен характер,за непредставяне на обезпечение,по договора за потребителски кредит № ц

Сключеният между ищеца и „МАКРОАДВАНС“ АД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Ищецът поддържа на първо място, че цитираната договорна клауза от договор за потребителски кредит е нищожна, на основание чл. 11, ал. 1, т.9 и 10 вр. чл. 19,ал.4 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като излиза извън пнисъщата си обезщетителна функция,накърнява добрите нрави,че предвидената неустойка има санкционен фхарактер,както и че същата обогатява неоснователно заемодателят.

В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от кредитора начин в чл. 20,вр. чл. 10 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен 3 характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за непредоставяне на обезпечение.

Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, представлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,65%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

4

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на посоченото „обезпечение“, като кредитополучателят се е съгласил да заплаща неустойка в размер ,посочен в договора. В частност, настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза, се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва".

Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл.

19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.

С оглед гореизложеното, задължението по чл. 10, ал. 1 от договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 10, ал. 1 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).