Решение № 5104 от 06.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5104 гр. София, 06.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20201100509644 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 2.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 36931/ 2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 32 състав, М. Р. Г. /ЛНЧ ****/, с последен регистриран адрес: гр.

Велинград, хотел „Гранд- хотел Велинград“, е осъден да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД- гр. София /ЕИК 121830616/ сумата 9 319.76 лв.- главница по Договор за кредит от 4.09.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от 6.06.2018 г. до плащането, сумата 5 091.69 лв.- договорна лихва за периода 10.08.2014 г.- 5.06.2018 г., и сумата 1 125.43 лв.- санкционираща лихва за периода 4.09.2015 г.- 5.06.2018 г., както и сумата 2 338.80 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от М. Р. Г. /ответник по делото/- чрез назначен от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС осъдително решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете.

Въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК /отм./ и чл.92, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 1

ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която ответникът М. Г. е осъден да заплати на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД сумата 4 370.33 лв.- договорна лихва за периода 10.01.2015 г.- 5.06.2018 г., и сумата 1 125.43 лв.- санкционираща лихва за периода 4.09.2015 г.- 5.06.2018 г., а също и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски. В останалата част- относно присъдените на ищеца главница от 9 319.76 лв. и договорна /възнаградителна/ лихва от 721.36 лв., дължими по Договор за кредит от 4.09.2008 г., а също и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства, че на 4.09.2008 г. между страните е бил сключен Договор „за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на „Банка ДСК“ /Master Galaxy, Viza Galaxy, MasterCard Gold, Viza Gold/, по силата на който ищецът "Банка ДСК“ АД се задължил да издаде и предостави за ползване на ответника- кредитополучател кредитна карта MasterCard Gold с кредитен лимит от 10 000 лв. Уговорен е между страните „срок за ползване на кредита, определен в Условията“, като е посочено, че „в срока на договора кредитната карта се преиздава автоматично след изтичане срока й на валидност“чл.8, ал.1 от договора. Действието на договора се продължава автоматично, ако някоя от страните по него не го прекрати по някой от начините, посочени в Общите условиячл.8, ал.2. Кредито-получателят се задължил да погасява предоставения кредит в сроковете и по начина, договорени в Общите условия по договор за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на „Банка ДСК“ АД.

Не е спорно по делото, че предоставеният банков кредит е усвоен изцяло от ответника, като последната дата на усвояване е 23.07.2014 г. Не е спорно между страните и че изцяло усвоеният банков кредит е частично погасяван от страна на ответника, като според експертното заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, последното погашение, извършено от него през времедействието на договора, датира от 9.10.2014 г. Не е спорно и че вследствие просрочването на четири минимални суми за револвиране /с начална дата 11.08.2014 г./- в общ размер на 1 033.53 лв. към 10.01.2015 г., банката- ищец е преустановила правото на ползване на кредитния лимит, считано от 10.01.2015 г.

Установява се от представената по делото декларация /протокол/ за издадена кредитна карта, че на 17.01.2013 г. на ответника е била предадена от банката- ищец преиздадена кредитна карта MasterCard Gold, което, наред с констатацията на вещото лице за последна дата на усвояване на кредита на 23.07.2014 г., налага приемането на извод, че до 10.01.2015 г. страните са били обвързани от процесното кредитно правоотношение. Доколкото клиентът може да ползва картата само през срока й на валидност- чл.14, ал.2 ОУ, и по делото не е спорно, че банката е блокирала картата при условията на чл.40, ал.1 ОУ, считано от 10.01.2015 г., съдът приема, че кредитното правоотношение между страните е прекратено предсрочно на 10.01.2015 г.

Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, усвоената през периода 17.09.2008 г.- 10.01.2015 г. сума по кредита е 114 342.63 лв., от които 22 325.97 2 г.- чрез теглене на суми от АТМ, при последно теглене на 7.02.2011 г., и 85 777.77 лв.чрез покупка off- line при търговец, с последна покупка, извършена на 23.07.2014 г.

Начислената за периода 10.10.2008 г.- 12.01.2015 г. договорна лихва е в размер на общо 7 386.89 лв., а начислените за периода 3.10.2008 г. 7.01.2015 г. такси /такси за транзакция и за преиздаване на карта/ възлизат на общо 1 763.32 лв. Постъпленията по сметката са в общ размер на 104 801.16 лв. Посочена е в експертното заключение дата на краен падеж по договора- 4.09.2015 г., а също и че към 10.01.2015 г. не са заплатени 4 минимални суми за револвиране в размер на 1 033.53 лв. общо и на същата дата е преустановено ползването на кредитната карта. Остатъкът от неплатената сума по кредита е в общ размер на 9 541.47 лв. /главница/. Погашения по кредита от страна ответника са правени и след преустановяване ползването на картата, като последното датира от 2.06.2016 г. /таблица № 6 от експертното заключение/.

Съгласно разпоредбите на чл.430 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия- в частност на отделни месечни вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на кредита, то след настъпване падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо- чл.114, ал.1 ЗЗД. Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението, без обаче това да го превръща в такъв за периодични плащания /арг. от Тълкувателно решение № 3/ 2011 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ВКС- ОСГТК/. Кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска, като отделните вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен падеж.

В настоящия случай процесните вземания са възникнали по договор за издаване на кредитна карта, сключен при действието на Закона за потребителскя кредит /ЗПК/в сила от 1.10.2006 г., отм. ДВ- бр.18/ 5.03.2010 г., по който кредитният лимит е усвоен и връщането му не се подчинява на погасителен план. Срокът за ползване на кредитаспоред фактическите твърдения на ищеца, първоначално е уговорен до 4.09.2009 г. /1 година/, като не е спорно по делото, че е подновяван неколкократно автоматично /след изтичане на посочената 1 година/ и е действал до 10.01.2015 г., когато ползването на кредитния лимит е преустановено от банката- ищец.

Специфична за този кредит е възможността за многократно усвояване на отпуснатия кредит, упражнявана чрез връщане на използваната сума и повторното й заемане през целия срок на договора, като картодържателят може да извършва транзакции /безналични плащания или теглене в брой/ съобразно размера на покритието по сметката, т.е. може да ползва повторно стойността на вече усвоената сума, щом преди това е възстановил същата по разплащателната сметка. По правило погасяването се извършва еднократно при прекратяване на договора с изтичане на срока или по друг начин.

Анализът на съдържащите се в индивидуалния кредитен договор и в приложимите Общи условия клаузи налага извод, че усвоената от кредито-получателя главница падежира по два начина: месечно- относно стойността на минималната погасителна вноска, и при прекратяване на договора /с изтичане на срока или предсрочно/- относно разликата между сбора на падежиралите месечни погасителни вноски и цялата стойност на усвоения кредит, ако има такава.

В случая съществуващата между страните облигационна връзка е била прекратена предсрочно- чрез едностранно преустановяване ползването на кредитния лимит и блокиране на кредитната карта от страна на банката- ищец на 10.01.2015 г., поради което е налице основание за присъждане стойността на усвоения кредит, която 3 до тази дата не е била погасена от страна на ответника, а именно на претендираната главница от 9 319.76 лв. Това се отнася и за начислената за периода 10.08.2014 г.10.01.2015 г. договорна /възнаградителна/ лихва, възлизаща на 721.36 лв.- според посоченото в таблица № 3 на цитираното експертно заключение.

Липсва основание, обаче, за начисляването на възнаградителна лихва за периода 10.01.2015 г.- 5.06.2018 г., за който ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 4 370.33 лв., както и за начисляване на санкционираща лихва, по същество представляваща мораторна неустойка /чл.92 ЗЗД/, възлизаща на 1 125.43 лв. за периода 4.09.2015 г.- 5.06.2018 г.

Съгласно разпоредбата на чл.19 ЗПК /отм., в приложимата към датата на сключване на процесния договор редакция/, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата- ал.1; когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва- ал.2.

Според установената по приложението на цитираните законови норми съдебна практика на ВКС, възнаградителна лихва- като възнаграждение за ползване на предоставените на кредитополучателя заемни средства, се дължи по времедействието на кредитния договор, но не и след изтичане на уговорения между страните срок, който в случая следва преустановяване ползването на кредитната карта от ответника.

Тъй като ползването на кредитната карта е преустановено едностранно от банкатаищец на 10.01.2015 г., като ответникът е бил лишен от възможността да ползва предоставените от банката кредитни средства, възнаградителна лихва за периода след 10.01.2015 г. не се дължи на последната. Видно от заключението на вещото лицетаблица № 3 /позиции 71- 76/, договорната /възнаградителна/ лихва за периода 10.08.2014 г.- 10.01.2015 г. възлиза на 721.36 лв., която сума следва да бъде присъдена на ищеца, а за горницата до пълния предявен размер от 5 091.69 лв., или за сумата 4 370.33 лв. искът на „Банка ДСК“ АД като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

С оглед цитираните императивни разпореди на чл.19 ЗПК /отм./ ответникът не дължи на ищеца и заплащането на т.нар. санкционираща лихва, по същество мораторна неустойка, а само лихва за забава, чийто размер не може да надвишава законната лихва, каквато не се претендира от страна на ищеца по делото.

При тези съображения, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, в която ответникът М. Г. е осъден да заплати на ищеца „Банка ДСК“ АД сумите 4370.33 лв.- договорна лихва, и 1 125.43 лв.- санкционираща лихва, и вместо това да бъде постановено решение, с което исковете за тези суми да бъдат отхвърлени като неоснователни. В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.