Определение № 287 от 28.04.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 287 гр. Пазарджик, 28.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Д. П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело № 20255200500345 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 и следващите във връзка с чл.248 ал.3 от Граждански процесуален кодекс.

С определение № 589 от 20.02.2025 година , постановено по гр.д.№ 1625 по описа за 2024 година на Районен съд Пазарджик са оставени без уважение молбите на процесуалните защитници на ищеца В. С. С. и на ответника „Кредито“ ЕООД за изменение на решение № 1498/29.11.2024 г. по гр. дело № 1625/2024 г. по описа на съда, в частта досежно разноските.

В срок така постановеното определение е обжалвано с частна жалба от от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, фирмено дело № 24/2021 г. но описа на 24 св. Софийски градски сьд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Д. М. М. .

Частния жалбоподател намира определението за незаконосъобразно.

Предявени и разгледани били по делото установителен и осъдителен иск.

Съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери па адвокатските възнаграждения, съдът бил задължен да определи възнаграждение не по нисък от минималния за всеки 1 иск.

Съгласно чл.2 ал.5 от НМРАВ „За процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.“ В този смисъл била и съдебната практика.

Присъденият размер бил несправедлив и били налице всички предпоставки за присъждане на ДДС.

Моли обжалваното определение да бъде отменено и изменено решението ,в частта му , относно разноските.

В срок е постъпил писмен отговор на тази частна жалба от „Кредито“ ООД.

Твърди се в отговора,че не са били налице условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за представителство на ищеца безплатно , тъй като В. С. не е материално затруднен. Трудовото му възнаграждение било значително над минималното ,като представят доказателства за това.

Според ответника по тази частна жалба, цялото производство е образувано с цел генериране на допълнителни разноски и адвокатски хонорари.

Т.а поведение не следвало да се поощрява с присъждане на два хонорара по два отделни иска, при положение че с решението по делото е признат само един установителен иск, а осъдителният такъв е отхвърлен, а исковете са с едно общо основание .

В. С. завел над 20 дела срещу „Кредито“ ООД, като всяко едно от тях е чрез пълномощника му Д. М.. За всяко дело адвокат М. използвал един и същ договор за правна защита и съдействие, сключен на основание чл. 38, ал. 1. т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). В нито един от договорите не бил посочен номер на конкретно дело.

Ответникът се позовава на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С43 8/2022 г. При липса на позитивно право за уреждане на адвокатските възнаграждения по чл.38 ЗА, съдът трябвало да приложи обичая в практиката и най-близката законодателна уредба. Според решения на ВКС, най-близката наредба за уреждане на възнагражденията на адвокати при защита на 2 материално затруднено лице е тази по НЗПП. Претендираното възнаграждение по делото било прекомерно и представлявало инструмент за неоснователно обогатяване, което нарушава етичните стандарти и добрите нрави.

Уважаването на предявените искове почивало на един общ правопораждащ факт - договор за кредит, сключен между страните от разстояние, по който е обявена за недействителна една единствена клауза.

Поради това следва и възнаграждението да е едно, защото произтича от общо спорно право. Осъдителният иск бил отхвърлен поради осъществено цялостно погашение на задължението от ответника, извършено именно преди постъпване на ИМ в съда и без ответникът да е дал повод за завеждане на делото и без да е знаел за това дело.

Съдът не взел предвид също и ниския материалния интерес (сумата от общо 5 лв. частичен иск от общата сума от 56.27 лв.), отсъствието на фактическата и правна сложност на делото, поради което е много по-висок хонорара от реално защитавания интерес.

Конкретния случай не се отличавал с правна или фактическа сложност,то и присъдените разноски не следвало да надвишават 150 лева.

Определението на съда е обжалвано с частна жалба и от „Кредито“ ООД.

В тази частната жалба са изложени доводите относно възможността на лицето да поеме разноски за адвокат ,които са подържани и в отговора по частната жалба на другата страна.

Позовават се на хипотезата на чл.78. ал. 3 ГПК, според която ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Излагат се доводи относно дължимостта на ДДС върху размера на адвокатското възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАадв. Молят да бъде изменено Решение № 1498/29.11.2024 в частта, в която на адв. Д. М. е присъден адвокатски хонорар в размер на 200 лева с ДДС и вместо това да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 160 лева, без да се начислява ДДС, както и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК да бъде осъден В. С. С. да заплати на „Кредито“ ООД с ЕИК : 204554530 съразмерната част от разноските за 3 адвокатското възнаграждение в общ размер от 400 лева за отхвърлената претенция .

Постъпил е писмен отговор на частната жалба от Еднолично адвокатско дружество „Д. М." .

Намират ,че определението в обжалваната част е правилно.По делото били съединени два иска при условията на обективно кумулативно съединяване. Съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът бил задължен да определи възнаграждение по всеки един от исковете, като е определил възнаграждение под минимума.

Частният жалбоподател добросъвестно бил упражнил правото си на иск , поради което ответникът му дължи разноски.

Определеното възнаграждение било минимално и не подлежало на редукция.

Съдът , като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото , прие за установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове на В. С. С. против „Кредито“ ЕООД за прогласяване нищожността на клауза, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане предвидена в договора, сключен между с ЕГН: ********** и „Кредито" ЕООД, с ЕИК: 204554530, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Ч.В. № 51Г, офис 32, представлявано от Р. Т., като нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД – поради нарушение на материалния закон и на добрите нрави, както и иск за осъждане, на основание чл. 55, ад. 1 от ЗЗД, ответника „Кредито" ЕООД, да заплати на В.

С. С. с ЕГН: **********, сумата в размер на 5 лв. /частична претенция от общо 56,27 лв./, представляваща недължимо платени суми но договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.Допуснато е увеличение на втория иск до размер от 56,27 лв.

Съдът е уважил установителния и отхвърлил осъдителния иск , тъй като претендираната сума е платена на 18.04.2025 година.

За да се произнесе по разноските ,съдът е приел в мотивите си ,че на ищеца се дължат разноски , тъй като първия предявен от него иск е уважен , а 4 осъдителния иск е отхвърлен ,поради направено плащане след предявяването му , поради което е счел ,че ответникът е дал повод за завеждане на делото.Присъдил е и адв. хонорар за представителство пред съда по чл.38 от ЗА в размер на 200 лева.

Постъпила е молба по чл.248 от ГПК и от двете страни.

Ответникът по исковете моли да бъде изменено решението ,като бъде намалено адвокатското възнаграждение на адв. М. от 750 на 100 лева без да се начислява ДДС върху тази сума.Очевидно е,че молителят е допуснал грешка , тъй като присъденото възнаграждение е в размер на 200 лева.

В молбата се излагат доводи относно представителството по чл.38 от ЗА , прави се паралел с предоставянето на правна помощ,като влизайки в противоречие жалбоподателят подържа ,че следва да се приложи обичаят в практиката и най-близката законодателна уредба в тази насока.Изложени са и доводи относно дължимостта на ДДС.

Изменение на решението е поискал и адв. М..Той пък иска решението да бъде изменено ,като му бъде присъдено възнаграждение в размер на 480 лева , тъй като са предявени два иска и се позовава на разпоредби на НМРАВ / сега Наредба за възнаграждения за адвокатска работа/.

Съдът намира ,че и двете частни жалби са допустими ,като подадени от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт , в установения в закона срок.

Разгледани по същество и двете жалби са неоснователни.

Искането на ответника в молбата по чл.248 от ГПК е само за намаление на адвокатското възнаграждение на адв. М. ,поради няколко съображение , изложени в молбата.Искане за присъждане на възнаграждение с оглед изхода на спора няма , въпреки ,че и такива доводи се развиват в частната жалба и се прави искане.Дори и да имаше ,то то би било неоснователно , тъй като осъдителният иск е отхвърлен поради извършено плащане след предявяване на иска.

За да се произнесе , съдът съобрази следното:

Разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА изрично прогласява правото на възнаграждение на адвоката, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени 5 лица - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,,на каквато хипотеза изрично се е позовал ищецът.

Разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл. 36, ал. 2 ЗА, за съответния вид работа.

Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл. 38, ал. 2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл. 78, ал. 5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба.

По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл. 3 във връзка с чл. 22 и чл. 23 ЗПП. Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл. 2 ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл. 37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.

Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.

Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а представителството по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени.

Дали съдът е властен да извършва проверка на тези обстоятелства /каквато всъщност се иска с частната жалба ,като се твърди,че ищецът получава значително над минималната заплата трудово възнаграждение/ е 6 въпрос,който е поставен пред ВКС по реда на чл.292 от ГПК.Настоящият състав приема че такава проверка съдът не може и не следва да извършва.

Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл. 38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без възможност да го намалява под определения размер.