Определение № 4799 от 23.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4799 гр. София, 23.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002101531 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Л. К., чрез адв. Ю. Д. против решение № 251/20.12.2024 г. по в.гр.д. № 420/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което като е отменено решение № 219 от 27.05.2024 г. по гр.д. № 207/2024 г. по описа на Окръжен съд Русе, е уважен предявения от М. И. С. срещу касатора иск с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за сумата от 25 191,23 лв.- обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 2.02.2023 г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на основното възражение на ответника, заявено в отговора на исковата молба, а именно, че клаузата на т.11 от подписаното между съпрузите споразумение по чл.51, ал.1 СК, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В изложението, обективирано в касационната жалба и в молбата-уточнение от 19.02.2025 г., се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като при постановяването му се нарушени правилата на формалната логика – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна М. И. С., чрез адв. Б., е депозирала отговор, в който 1 излага становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените доводи за неправилност на решението, са неоснователни.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване.

За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на М. И. С., квалифицирани от последния като такива с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, съответно за сумата от 5 448,12 лв. – внесена от нея сума по изп.дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ ХаджиИ., за сумата от 16 908,09 лв. – половината от разпределената на „Банка ДСК“ АД сума след извършената публична продан по същото дело и за сумата от 8 283,14 лв. – платени от ищцата такси и разноски в изпълнителното производство, въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна. При съобразяване на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и тези, изложени в молбата за изменение на иска от 31.01.2024 г. и допуснатото такова от първоинстанционния съд с определение от 19.02.2004 г., въззивният съд е приел, че претенцията на ищцата е в общ размер на 25 191,23 лв. и се основава на твърдяно неизпълнение от ответника на договорно задължение, поето с подписаното между страните споразумение по чл.51, ал.1 СК, поради което е дал правна квалификация на същата по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба поради неизпълнение на т.11 от споразумението. Въпреки приетото, че претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е в общ размер на 25 191,23 лв., а съгласно диспозитива на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен за сума в общ размер на 30 639,35 лв., въззивният съд не е обезсилил решението в частта, с която е налице произнасяне за сумата над 25 191,23 лв., а е отменил изцяло решението и е постановил друго, с което е уважил иска при дадена правна квалификация по чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД до предявения размер от 25 191,23 лв. Посочил е, че доколкото първоинстанциионният съд се е произнесъл по наведените в исковата молба обстоятелства и петитум, но е дал неправилна правна квалификация на иска, решението му не е недопустимо, а неправилно. За да уважи иска, въззивният 2 съд е приел, че споразумението по чл.51, ал.1 СК има договорен характер и в рамките на свободата на договаряне страните са уредили материално-правните последици от прекратяването на брака, като в т.11 от същото, са се споразумели, че след прекратяване на брака, съпругът Б. К. ще заплаща дължимите месечни вноски по получените от него или съпрузите по време на брака банкови кредити. За неоснователно е приел заявеното в срока за отговор възражение за нищожност на клаузата на т.11 от споразумението като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. При съобразяване на събраните по делото доказателства, е приел, че по образуваното въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на „Банка ДСК“ АД, изп.дело № 1010/2022 г., ищцата в изпълнение на подписано с банката споразумение е внесла сума в общ размер на размер на 8 283,14 лв., от които 5 448,12 лв. – месечни вноски за погасяване на кредита и 2 735,02 лв. - такси по изп.дело, а след публичната продан на имота, който е придобит в режим на СИО, на банката е преведена сумата от 33 802,22 лв., половината от която е в размер на 16 903,11 лв. и която съгласно т.11 от споразумението между страните, е дължима от Б. К.. При така установените факти, въззивният съд е стигнал до извод, че в резултат на неизпълнение на поетото с т.11 от споразумението задължение от страна на ответника, за ищцата са настъпили имуществени вреди под формата на претърпени загуби в общ размер на 25 191,23 лв., поради което искът се явява основателен.

При така изложените от въззивния съд решаващи изводи и съобразявайки разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е частично недопустимо, като постановено по допуснато изменение на иска в нарушение на нормата на чл.214, ал.1 ГПК. Едва след преценка на допустимостта на въззивното решение, ще може да се разглеждат доводите за неговата неправилност.

3

За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 503,82 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 251/20.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 420/2024 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.

УКАЗВА на Б. Л. К., чрез адв. Ю. Д., в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 503,82 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на ръководителя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4