Решение № 111 от 12.04.2024, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Перник, 12.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ЛОРА Р. СТЕФАНОВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско дело № 20241700500067 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XX от ГПК.

С решение № 17 от 11.01.2023 г. по гр.д. № 3120/2022 г., поправено с решение № 1183 от 21.11.2023 г. по същото дело, Районен съд Перник е признал за установено, че Л. Т. Д. не дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 50,00 лв., претендирана като неустойка по чл. 3, ал. 2 от договор за паричен заем № *** от ***

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Изи Финанс“ ЕООД. Излагат се доводи за недопустимост на съдебното решение и нередовност на исковата молба, тъй като в последната било посочено, че сумата от 50,00 лв. се претендирала като допълнително възнаграждение от ответника, без да е ясно с коя клауза от договора за паричен заем кореспондира това възнаграждение. Сочи се алтернативно, че решението е неправилно, тъй като съдът е постановил недължимост на процесната сума, след като е приел в мотивите, че е налице нищожност на клаузата за неустойка на чл. 3, ал. 2 от договора. Тази нищожност можела да бъде прогласена единствено в диспозитива, с какъвто иск съдът не бил сезиран.

Подадена е и допълнителна въззивна жалба от „Изи Финанс“ ЕООД срещу решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка – № 1183 от 21.11.2023 г. В нея се сочи, че отстраненият с този съдебен акт проблем е трябвало да бъде решен по друг начин – с оставяне без движение на исковата молба.

1

Въз основа на изложените доводи въззивникът „Изи Финанс“ ЕООД иска обезсилване или евентуална отмяна и на двете решения и присъждане на сторените разноски.

Въззиваемият е подал отговори и на двете жалби, с които моли обжалваните решения да бъдат потвърдени. Претендира разноски.

По валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част:

Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 1 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Решението е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, при спазена форма на съдебния акт, като в него е изразена по ясен начин волята на съда.

Решението обаче е недопустимо по следните съображения:

Условие за съществуването на правото на всеки установителен иск е нуждата от неговото предявяване – правният интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка, тъй като той обуславя допустимостта на исковия процес и за него съдът следи служебно. За да възникне нужда от установителна искова защита, е необходимо да е налице граждански спор, като ищецът следва да докаже обстоятелствата, които го предпоставят.

При отрицателния установителен иск за недължимост на вземане наличието на спор между страните се установява с ангажирането на доказателства за претенцията на кредитора, като няма пречка тази претенция да бъде потвърдена и от самия ответник с отговора на исковата молба. Тоест за да установи допустимостта на исковия процес, съдът трябва да провери дали въведеното като предмет на делото вземане съответства на претендираното от ответника като кредитор. Съответствието трябва да обхваща и размера на спорното вземане, тъй като предявеният като частичен отрицателен установителен иск е недопустим.

Предмет на делото при частичния иск не е конкретно обособена част от вземането, а дял (идеална част) от цялото задължение (Така и Шекерджийски, Ст. „Процесуални проблеми с частичния иск“, Сп. „Търговско право“, бр. 1-2/2020 г., с. 97-108). Тоест с частичния отрицателен установителен иск длъжникът се домогва да установи, че не дължи не конкретно обособена част от вземането, а която и да е част от цялото задължение или с други думи – цялото задължение. С тази частична претенция обаче той ограничава не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск. Това е така, защото при отхвърляне на частичния отрицателен установителен иск ще се формира сила на пресъдено нещо за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска.

Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това дело. Сходна теза е застъпена и в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 23.11.2022 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГТК на ВКС, според които отказът от иска е проявление на принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6 ГПК, но този принцип не може да се разглежда самостоятелно и изолирано от останалите основни начала в гражданския процес. Принципът на участие на страните 2 цели да им даде възможност да въздействат върху крайния акт на производството. Тази възможност за въздействие трябва да е еднаква за всяка една от тях, за да не бъде някоя от страните ощетена спрямо другата. Принципът на равнопоставеност изисква всяка от страните да разполага с равни права, за да защити в процеса материалните си права съобразно процесуалната роля, която заема. Съдът следва да им осигури равна възможност, за да упражнят предоставените им права, както и да прилага закона еднакво спрямо всички чл. 9 ГПК. Участващите в съдебните производства са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и в съответствие с добрите нрави - чл. 3 ГПК. От горното следва, че когато ищецът изначално оспорва дължимостта на цялото вземане, той няма правен интерес от предявяване на частичен отрицателен установителен иск. В този случай длъжникът (ищец) по същество търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане. С разглеждането на такъв частичен иск се създава възможност за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност, допустимост до касационен контрол и размер на дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с предявяване на частична претенция за много малка част от вземане с ниска цена на иска и нисък размер на дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда съществуването на цялото вземане в пълния му размер (който може и да надхвърля размера на допустимия за разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност), за да може да извърши преценка дали по-малката част не се дължи (Така изрично - Решение № 1582 от 30.03.2023 г. по в. гр. д. № 7382/2021 г. на СГС, Решение № 1624 от 30.03.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 3076/2022 г., Определение № 25566 от 20.07.2023 г. по гр.д. № 34625/2022 г. на СРС, а в този смисъл - Определение № 2425 от 27.07.2023 г. по гр.д. № 3085/2023 г. на Районен съд Перник. В теорията - Цолова, К.

„Частичният иск“, Сиби, София, 2012, с. 54-56, също и общодостъпна в сайта на СУ „Св.

Климент Охридски“ рецензия на монографията „Частичният иск“ от Мингова, А., в т. 6 на която рецензия е посочено: „недопустим е и частичен отрицателен установителен иск, доколкото ищецът по него търси защита като отрича съществуването не само на част, но на целия размер на спорното право“.).

В обобщение, частичният отрицателен установителен иск е недопустим. Същото се отнася и до отрицателния установителен иск, при който ищецът с исковата молба въвежда като предмет на делото само част от вземането, без да посочва тази частичност изрично, тъй като по този начин той постига ефекта от предявяването на частичен отрицателен установителен иск.

Ако ищецът първоначално не е посочил пълния претендиран размер на вземането поради незнание, грешка, недобросъвестност или по каквато и да било друга причина, той е длъжен да го посочи в допълнителна молба, подадена по собствена инициатива или по указания на съда. По неизбежност тази молба ще има двояк характер – по чл. 143, ал. 2 ГПК и по чл. 214, ал. 3, изр. 1 ГПК за поясняване на исковата молба и за увеличение на размера на иска. Такава именно е хипотезата в настоящия случай.

Исковата молба страда от някои несъществени смислови противоречия, но от нея следва ясен извод, че ищецът Л. Т. Д. е сезирал съда с иск по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за признаване за установено, че не дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 50 лв., претендирана като неустойка за непредоставяне на уговорено обезпечение под формата на поръчителство на трето лице съгласно договор за паричен заем № ***.

3

С последваща молба с вх. № 19319/29.09.2022 г. (л. 30-31 от делото на ПРС), подадена преди откритото съдебно заседание, ищецът е посочил изрично, че въпросната неустойка възлиза на сумата от 587,82 лв. и се претендира от ответника като кредитор на основание чл.

3, ал. 2 от договора. С молбата, освен това, ищецът е представил договора за паричен заем, от съдържанието на който е видно, че с клаузата на чл. 3, ал. 2 действително е уговорена неустойка с фиксиран размер от 587,82 лв. В тази връзка е направено искане съдът да допусне изменение на размера на иска от сумата в размер на 50 лв. до сумата в размер на 587,82 лв.

Районният съд не се е произнесъл по молбата, а с решението си е разгледал като предмет на делото спорното вземане в първоначално заявения му по-малък размер за сумата от 50 лв. Предвид това, обжалваното решение е постановено по недопустим частичен отрицателен установителен иск. Допуснатият порок е неотстраним от въззивната инстанция.

Както вече беше обсъдено, по неизбежност молбата на ищеца има двояк характер, а увеличение на иска с оглед защитата на ответника не може да се допусне пред настоящия съд.

Ето защо, обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на първия съд за разглеждане на предявения иск от друг състав. Съдопроизводствените действия трябва да започнат от разглеждане на молба с вх. № 19319/29.09.2022 г. (л. 30-31 от делото на ПРС), след което да бъде дадена възможност на ответника за становище, да бъде извършена преценка от необходимостта за нов доклад по реда на чл. 146 ГПК и делото да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.

По разноските:

Отговорността за разноски пред двете инстанции до този момент следва да бъде определена от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото по същество.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 17 от 11.01.2023 г., поправено с решение № 1183 от 21.11.2023 г., по гр.д. № 3120/2022 г. на Районен съд Перник, с което е признато за установено, че Л. Т. Д. не дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 50,00 лв., претендирана като неустойка по чл. 3, ал. 2 от договор за паричен заем № *** от ***, и ВРЪЩА делото на Районен съд Перник за разглеждане на предявения иск от друг съдебен състав.

УКАЗВА на Районен съд Перник съдопроизводствените действия да започнат от разглеждане на молба с вх. № 19319/29.09.2022 г. (л. 30-31 от делото на ПРС), след което да бъде дадена възможност на ответника за становище, да бъде извършена преценка от необходимостта за нов доклад по реда на чл. 146 ГПК и делото да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5