Решение № 597 от 23.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 597 гр. София, 22.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100511526 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.11.2020 год., постановено по гр.дело №10014/2020 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД е осъдено да заплати на М. Б. С. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 5 924 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на трудово злополука, настъпила на 19.07.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на злополуката – 19.07.2019 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000 лв. и ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 236.96 лв., представляваща държавна такса и сумата от 101.90 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 446 лв.

Срещу решението в частта му, в която му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че изводите на СРС били необосновани и присъденото обезщетение не било справедливо с оглед критерия, установен в чл. 52 ЗЗД. Релевираната претенция била недоказана, а размерът на присъденото обезщетение – завишен. От събраните гласни доказателства не било установено настъпването на неимуществени вреди в толкова висока степен и интензитет. Не било отчетено заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-медицинска експертиза, от което било видно, че преди 1 инцидента ищцата имала заболяване на палеца на крака. Това заболяване обаче не било лекувано в продължение на години и било довело до изменение на походката и по-дълъг възстановителен процес. Вещото лице било заявило, че късното явяване на ищцата в Пирогов, след като цял ден била работила права с контузения крак, било вложило тежестта на увреждането и удължило периода на възстановяване. Очевидно било, че ищцата била неглижирала своето здраве, като не била предприела лечение на предишно заболяване. С поведението си след злополуката тя се била поставила и ненужно в риск, с което била влошила здравословното си състояние. Първоинстанционният съд бил достигнал до извода, че е налице груба небрежност на ищцата, но неправилно бил определил, че съпричиняването е само 20 %. Всъщност ищцата била допринесла много повече за своето увреждане – не била уведомила работодателя за случилото се, изкарала работната си смяна на крак, в обикаляне на работния си участък за деня като контрольор автомобилен транспорт, часове след инцидента съобщила за него и нарушила инструкцията за работа. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен, евентуално – размерът на присъденото обезщетение да бъде намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата М. Б. С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че по делото било безспорно, че между страните е възникнало трудово правоотношение и че на 19.07.2019 год. е настъпила трудова злополука /призната за така по надлежния ред/, в резултат на която ищцата получила закрито счупване на палеца на стъпалото. Претендираните вреди били установени въз основа на събраните гласни доказателства и заключението по съдебно-медицинската експертиза, което не било оспорено от ответника. Вещото лице било посочило, че констатираното усложняване на стъпалото можело да е в резултат от продължителното стоене права на ищцата, което било свързано с изпълнение на ежедневните й трудови задължения. Възражението на ответника, че твърдяното увреждане е в резултат единствено на неразумното поведение на ищцата не кореспондирало с данните по делото. В този смисъл определеният от СРС размер на обезщетението за неимуществени вреди бил справедлив. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу определението на СРС по посоченото дело от 04.06.2021 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ищцата М. Б. С., която счита, че в представения по делото договор за правна помощ е удостоверено заплащането в брой на уговорения адвокатски хонорар и в този смисъл има характера на разписка, съобразно Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело №6/2012 год., ОСГТК. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248 ГПК – уважено.

Ответникът по частната жалба „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД не изразява становище по частната жалба.

По отношение на въззивната жалба:

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията 2 на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за неимуществени вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/. Видно е от посочената разпоредба, че фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, която има обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение между ищеца /или наследодателя му/ и ответника; 2/ професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 % или над 50 % или смърт; 3/ вреда – имуществена или неимуществена и 4/ причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 19.07.2019 год., между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „Контрольор автомобилен транспорт“, сектор „Платено паркиране /синя и зелена зона“, в отдел „Паркиране“ в Дирекция „Паркиране и мобилност“, както и че на посочената дата, около 08.25 ч., при слизане от трамвайна мотриса №4, от последната врата, десният крак на ищцата бил ударен от затварящата се врата, при което и било причинено счупване на палеца на стъпалото й.

Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и 3 обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в разпореждане №23637 от 07.08.2019 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО.

Впоследствие трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – поради придобито от ищцата право на пенсия и осигурителен стаж и възраст /акт от 19.11.2019 год., връчен на ищцата същия ден/.

Единствените спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди /след приспадане на полученото от ищцата застрахователно обезщетение в размер на 476 лв. по сключен от работодателя договор, покриващ риска „трудова злополука“/ и степента, до която следва да бъде намалена отговорността на работодателя, предвид наличието на съпричиняване от ищцата по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.

Въз основа на съвкупната преценка на гласните доказателства по делото чрез разпита на свидетелите Д.Н.А. и К.Г.С. /син на ищцата/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл.

172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични и кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушаната в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, въззивният съд приема за установено, че закритото счупване на палеца на дясното стъпало /неразместено счупване на проксимална фаланга на палеца/ е причинило на ищцата трайно затруднение на движението на десния долен крайник /за повече от 30 дни след инцидента/. След такава травма се наблюдавали видима деформация и увеличаване на обема на засегнатия пръст от меконъканен оток, кръвонасядане по цялото протежение на пръста, като травмата била съпроводена от силна болка, усилваща се при опит за активно и пасивно движение на пръста. Възстановяването при неразместените фрактури било в рамките на 4 – 5 седмици, като приблизително за същия период от време било препоръчително носенето на имобилизация, а функционалното възстановяване /на ходилна и опорна функция на крайника/ настъпвало до около 2 месеца след инцидента, като следвало натоварването на крайника да започне постепенно след 1.5 месеца. При ищцата било установено съпътстващо заболяване Халукс валгус, което било комплексно и засягало първи лъч на ходилото, често придружавано от деформации и и симптоматика, засягащи останалите пръсти, като само за себе си било свързано с болки в областта на метатарзофалангеалната става. При насложена върху заболяването травма със счупване на палеца на ходилото винаги бил налице един попродължителен от средностатистическия период на възстановяване. Дори без това заболяване след функционалната възстановяване /до около 2 месеца/, при по-продължително натоварване на ходилото, с оглед ежедневна натовареност, и/или резки промени във времето била възможна изява на болка и ограничена от нея подвижност за продължителен период от време. След инцидента ищцата потърсила медицинска помощ и била прегледана едва в 17.16 ч., когато крайникът й бил имобилизиран с ортеза, но през изтеклото време тя била натоварвала крайника в продължение на часове, като била работила права, обикаляйки работния си участък и това неминеумо било довело до влошаване на първоначално 4 причиненото увреждане на палеца на десния й крак и се било отразило негативно на възстановителния процес и довело до по-интензивни последващи болки и необходимост от по-продължително лечение от 3 месеца и на вида на болкоуспокояващите. От гласните доказателства се установява, че след увреждането в продължение на 3 месеца ищцата се нуждаела от чужда помощ за ежедневното си обслужване, била уплашена и изпитвала притеснения.

Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие /виж т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС; в този смисъл Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК/.