Решение № 52 от 29.04.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

М. Бойчева при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от М. Бойчева Касационно търговско дело № 20228002902692 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора.

С касационната жалба на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ ” АД, ЕИК

000694749, се оспорва решение № 74/18.01.2022 г. по в.гр.д. № 1980/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 състав, в частта, с която е обезсилено решение № 260044 от 06.01.2021 г. по гр.д. № 4985/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта по иска с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ ” АД против И. А.

И. за главницата над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро по договор за кредит от 21.05.2008 г., като недопустимо, и е прекратено производството по така предявения иск, както и за присъдените разноски по делото. Въведено е оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел за недопустимо исковото производство в тази част - предмет на увеличение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Изтъква се, че с оглед 1 подаденото от длъжника възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК възниква правен интерес за завеждане на установителен иск за вземанията на банката, като същият е налице по отношение на всички суми по заповедта за изпълнение, включително за увеличения размер по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Излагат се доводи, че поради това и доколкото заповедта за изпълнение не е обезсилена към датата на заявеното изменение на установителния иск, както и към момента на подаване на касационната жалба, то е налице правен интерес у ищеца за воденето на делото, съответно изменението на претенцията е допустимо.

С касационната жалба на И. Ц. Б. - наследник на починалата ответница И. А. И., чрез назначения му от въззивния съд особен представител адв.

Йоанна Т., се обжалва въззивното решение в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено, че И. А. И. дължи на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ ” АД следните суми: 1 403,71 евро - главница по договор за кредит от 21.05.2008 г., 4 906,71 евро – договорна лихва за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., 173,08 лева – застрахователна премия по имуществена застраховка за 2011 г., 246,51 евро – комисионна за управление на кредита, и 73,63 евро – такси за администриране на просрочен кредит за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г. Направени са оплаквания за неправилност на въззивното решение в тези части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира се, че апелативният съд не е отчел, че процесният договор е изцяло недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от същия, както и че договорът противоречи на добрите нрави – основание по чл. 26, ал.

1, предл. 3 ЗЗД. Прави се възражение и за нищожност на отделни договорни клаузи. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивната инстанция за отхвърляне на възражението за погасяване на процесните вземания по давност, тъй като към момента била изтекла абсолютната 10-годишна давност по чл. 112 ЗЗД за вземанията за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба като неоснователна.

С Определение № 791/13.10.2023 г., постановено по настоящото дело, 2 въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост.

За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение в обжалваната част, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против И. А. И., с която е предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл.

430, ал. 1 и 2 ТЗ за главница в размер на 1 403,72 евро за периода от 28.05.2010 г. до 28.06.2011 г., договорна лихва в размер на 5 079,19 евро за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., такси в размер на 327,54 евро и такси за застраховка в размер на 173,08 лева, които са част от сумите по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 ГПК, издадена на 22.08.2011 г. по гр.д. № 32589/2011 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 70 състав, и поправена с определение от 27.04.2012 г. по същото дело. С молба от 10.05.2019 г. е заявено от банката изменение на иска за главница от 1 403,71 евро на 49 087,62 евро, както същата била предявена в заповедното производство, което е прието от първоинстанционния съд, делото е прекратено пред него и изпратено по компетентност на Софийски градски съд.

Въззивният съд, за да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК за претендираната главница по договор за кредит от 21.05.2008 г. над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро, заявена от ищеца като изменение по реда на чл.214, ал. 1 ГПК с молбата от 10.05.2019 г., е приел, че поради постъпило възражение от страна на длъжника на банката е указано, че може да предяви иск за установяване на своето вземане в едномесечен срок от съобщението, което е връчено на банката на 22.12.2015 г. В едномесечния срок по чл. 415 ГПК, изтекъл на 22.01.2016 г., банката не е предявила иск за установяване на вземането си за сумата над 1 403,71 евро до заявените по реда на чл. 417 ГПК – 49 087,62 евро. Обосновал е, че макар в тази част издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист да не са фактически обезсилени, след 22.01.2016 г. ищецът няма основание да се позовава на нея за частта от вземането си, за която не е предявил иска в законоустановения едномесечен срок от връчване на указанията на съда по 3 чл. 415 ГПК. Акцентирал е, че в тази част издадената заповед за изпълнение е изгубила своето действие и следва да се счита обезсилена, а ищецът няма интерес от установителния иск по чл. 422 ГПК.

По отношение на останалата част от главницата въззивният съд е съобразил, че между страните е сключен договор за банков кредит от 21.05.2008 г., по силата на който банката е отпуснала на ответника И. кредит в евро, който е усвоен, видно от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза. Счел е, че поради това за същата е възникнало задължение да върне заетата сума при договорените условия. Прието е за установено от ССчЕ, че ответникът И. е връщала получената в кредит сума съобразно договореното до 21.04.2010 г., като след тази дата има частични погасявания чрез капитализация на просрочени задължения към главницата. Решаващият състав е намерил, че направените преоформяния, на главницата, чрез натрупване на просрочени задължения, договорени в подписаните споразумения между страните, са нищожни поради противоречие с императивни правни норми – чл. 10 ЗЗД. С оглед на това е преценил, че при изчисляване на размера на задълженията на ответника към банката за процесния период следва да се съобрази първоначално договореното между страните, без анатоцизма, предвиден в допълнителните споразумения.

Посочил е, че при така изложеното дължимата главница за процесния период е в размер на 1 510,54 евро, а претендираната такава е в по-малък размер, поради което предявеният иск е намерен за основателен. Въззивната инстанция е приела, че претенцията за договорна лихва за процесния период в размер на 4 906,71 евро, изчислена съгласно договора от 21.05.2008 г. и без съобразяване на нищожните клаузи на споразуменията, е основателна, а за горницата над тази сума е счетена за неоснователна. С оглед изслушаното заключение на експертизата е прието, че ответникът И. дължи такса за управление на кредита за процесния период в размер на 246,51 евро, а за горницата до 253,19 евро решението на СГС следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен. За основателни са намерени и претенциите за такса по споразумението от 30.04.2010 г. в размер на 73,63 евро за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г., както и за застрахователна премия в размер на 173,08 лева, дължима съобразно чл. 14 от договора за застрахователно покритие на имота, служещ за обезпечение на вземането на банката.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника, че 4 задължението следва да се счита погасено с продажбата на имота, обезпечаващ вземането на банката, като се е позовал на разясненията, дадени в т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото сумата е събрана чрез осъществено принудително изпълнение. За неоснователно е прието и възражението на ответника за изтекла погасителна давност, тъй като заявлението е депозирано на 26.07.2011 г. и с него е поставено началото на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, което прекъсва давността на основание чл. 116, б. “б” ЗЗД и същата не тече по време на висящността на процеса. За неоснователни са приети оплакванията на въззивника – ответник, че е осъдена два пъти за едно и също задължение и че правото на иск е упражнено ненадлежно и заповедното производство е протекло незаконосъобразно.

В случая от приложеното към първоинстанционното дело гр.д. № 32589/2011 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 70 състав, по което е издадена процесната заповед за изпълнение, е видно, че на 04.03.2014 г. е постъпила молба от длъжника И. А. И. с искане да й бъдат предоставени изцяло материалите по делото, тъй като не била запозната с тях. В молбата е заявено, че от частния съдебен изпълнител получила само ИЛ и поканата, но никой не й обяснил, че може да подаде възражение.

На 19.03.2014 г. е подадена от длъжника молба, в която общо се възразява да бъде осъдена, без да е уведомена за това. Към молбата са приложени вписано в имотния регистър постановление за възлагане на недвижим имот от 2012 г. (ипотекирания такъв), издадено по изпълнително дело № 20118380406995 на ЧСИ рег. № 838, с район на действие - СГС, както и удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца.

Във връзка с частна жалба с вх. № 25310/28.02.2014 г. (наречена “искова молба”), подадена от длъжника, районният съд с разпореждане от 14.03.2014 г. е указал в едноседмичен срок от съобщението страната да посочи дали възразява срещу заповедта за изпълнение, издадена на 22.08.2011 г. по гр.д. № 32589/2011 г., да посочи конкретни обстоятелства, касаещи порока на издадения изпълнителен лист от 02.08.2012 г. и защо иска обезсилване на същия. Разпореждането е връчено на длъжника на 03.04.2014 г.

На 09.04.2014 г. е подадено от длъжника пред СРС възражение срещу 5 заповедта за изпълнение.

С определение от 26.10.2015 г. по ч.гр.д. № 9142/2015 г. по описа на СГС, IV-Б състав, по подадената от длъжника И. частна жалба по реда на чл.419, ал. 1 от ГПК е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в гореописаната заповед за изпълнение, и е обезсилен издаденият изпълнителен лист.

С определение от 26.10.2015 г. по същото гражданско дело, е прекратено като процесуално недопустимо производството по подадено от длъжника И. възражение по чл. 423 от ГПК, като е прието, че заповедта за изпълнение не му е надлежно връчена до 06.03.2014 г. и до 09.04.2014 г., както и че с разпореждане от 03.04.2014 г. заповедният съд изрично му е указал възможността да възрази срещу издадената заповед за изпълнение, което длъжникът е сторил с подаденото на 09.04.2014 г. възражение, относно чиято срочност заповедният съд не се е произнесъл предвид постановеното от СГС на 23.10.2014 г. отменително определение.

С разпореждане от 09.12.2015 г. районният съд, позовавайки се на определението на СГС от 26.10.2015 г., с което е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, е дал указания на банката за предявяване на иск за съществуване на вземането съгласно чл. 415, ал. 1 от ГПК.