Определение № 1185 от 12.08.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1185 гр. Велико Търново, 12.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Симона Миланези

Еманоел Вардаров като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно частно гражданско дело № 20264100500817 по описа за 2026 година

Производство по чл.278 от ГПК ввр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от страна на „Сити кеш“ООД(чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“ с БУЛСТАТ:177280936 - чрез адв.Х. М. от

САК) против

Определение№954/05.05.2026г. п о гр.дело№1212/2025г. на ВТРС, с което съдът е o ставил без уважение молба на дружеството за изменение в частта за разноските на Решение№202/13.02.2026г. по гр.дело№1212/2025г. на ВТРС. Жалбоподателят счита определението за неправилно. ВТРС бил постановил неправилен акт по отношение на разноските, доколкото се е произнесъл по искането за разноски по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. без да събере пълната информация за имущественото състояние на ищеца към момента на образуване на делото, въпреки представените доказателства в оспорване на качеството му на материално затруднено лице и поисканите конкретни доказателствени искания, които са имали за цел да прецизират информацията по делото. Извън гореизложеното с Определение№851/03.04.2025г. ВТРС отказал да освободи ищеца частично от заплащане на ДТ по делото(съдът взел предвид доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства….). В случая било установено, че ищецът е лице в добро здравословно състояние и в активна трудоспособна възраст, което обаче не полага труд /без да са налице уважителни причини за посоченото обстоятелство. Ищецът притежава недвижим имот и МПС и няма деца, които да издържа. Ищецът е лице в активна трудоспособна възраст и в добро здравословно състояние, което може да полага труд и да реализира доходи от същия. Същият няма разходи за ползвано от него жилище. Ето защо, ищецът е бил в състояние и е бил длъжен да заплати адвокатски хонорар по делото, а не да се възползва без основание от възможностите за оказване на безплатна правна помощ, каквато се полага само на действително материално затруднени лица. Правото на иск по настоящото дело е упражнено превратно с цел увреждане на ответното дружество. Ищецът подал пет искови молби срещу представляваното от мен дружество с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. С Решението било уважено искането за присъждане на разноски за адв.възнаграждение в общ размер на 250.00€, като присъденото възнаграждение се отнасяло за защитата на ищеца по установителния иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка от процесния договор и 1 кондикционния иск по чл.55 ал.1 пр.I от ЗЗД за връщане на сумата от 217.30€. Така присъденото адв.възнаграждение било по два иска, с които се защитавал един и същи материален интерес. Дори и двата иска на ищеца да бъдат уважени, то възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие следвало да бъде присъдено на база общия материален интерес, а не за всеки иск поотделно. Присъденото адв.възнаграждение от ВТРС не било съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от решенията на СЕС по дело№С-438/22, дело№С35/22, дело№С-417/22, в които били дадени указания на националните съдилища да изследват като основен критерий при разпределяне на разноските по дела като настоящото дали е налице добросъвестно упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца. Без да направи опит за доброволно уреждане на спора, ищецът използвал формалното наличие на отделни правоотношения с дружеството, за да образува множество граждански дела, част от които вече били приключили с присъдени разноски в негова полза. Моли съда да отмени Определение№954/05.05.2026г. п о гр.дело№1212/2025г. на ВТРС, с която е оставена без уважение подадената молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение, като се постанови друго, с което да се откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при условие на евентуалност да се намали значително претендираното адв.възнаграждение.

В срока за отговор по чл.276 от ГПК Д. К. Д. не депозираотговор и не вземат становище по частната жалба.

Съдът, като взе пред вид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С Решение№202/13.02.2026г. по гр.дело№1212/2025г. ВТРС е: -прогласил за недействителен договор за паричен заем „Кредирект“ №623418/21.1.2022г., сключен между „Сити Кеш“ООД и Д. К.

Д., по предявения от Д. К. Д. срещу „Сити Кеш“ООД иск с правно основание по чл.26 ал.1 от ЗЗД ввр. чл.22 от ЗПК; -осъдил „Сити Кеш“ООД да заплати Д. К. Д., на основание чл.55 ал.1 пр.I от ЗЗД, сумата 217.30€(425.00лв.), платена без основание; -осъдил „Сити Кеш“ООД да заплати на Д.

К. Д., на основание чл.78 ал.1 от ГПК, сумата 25.56€(50.00лв.) - разноски в производството; осъдил „Сити Кеш“ООД да заплати на Адв.Д„Б., Ангелова и партньори“ по БУЛСТАТ:181079533 сумата 250.00€ - адв.възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв.; -осъдил „Сити Кеш“ООД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТРС сумата 25.56€ - ДТ за производството.

С молба с вх.№6890/30.03.2026г. от страна на „Сити кеш“ООД(чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“ - чрез адв.Х. М. от САК) е направено искане по реда на чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските, като не бъдат присъждани в полза на ответника разноски за адв.възнаграждение и ДТ, поради злоупотреба за процесуални права – чл.3 от ГПК. В случая било установено, че ищецът е лице в добро здравословно състояние и в активна трудоспособна възраст, което обаче не полага труд(без да са налице уважителни причини за посоченото обстоятелство), притежавал недвижим имот и МПС и няма деца, които да издържа. Същият нямал разходи за ползвано от него жилище. Ето защо, ищецът е бил в състояние и е бил длъжен да заплати адвокатски хонорар по делото, а не да се възползва без основание от възможностите за оказване на безплатна правна помощ, каквато се полага само на действително материално затруднени лица.

В срока по чл.248 ал.2 от ГПК Д. К. Д.(чрез адв.П. М.Б. от АК-Враца) взима становище, с 2 което моли да бъде оставена без уважение подадената молба. Счита за неоснователно искането на ответното дружество да не бъде присъждано адв.възнаграждение при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. Позоваването на процедурата по освобождаването от ДТ в настоящия случай било недопустимо. Достатъчно доказателство за осъществявано безплатно процесуално представителство представлявали изричните съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не било необходимо да се провежда. Ако обаче противната страна твърдяла, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не били налице, тя следвало да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение. Относно наведените от дружеството доводи за злоупотреба с право следвало да се посочи, че в хода на производството било направено искане за съвместното разглеждане на част от исковете, което искане ВТРС мотивирано отхвърлил. В чл.36 ал.3 от ЗАдв. били посочени критерии, от които съдът да се ръководи при определяне на възнаграждението - фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им.

С Определение№954/05.05.2026г. по гр.дело№1212/2025г. на ВТРС е оставил без уважение молба на „Сити кеш“ООД за изменение в частта за разноските на Решение№202/13.02.2026г. по гр.дело№1212/2025г. на ВТРС. ВТРС бил уважил исковите претенции, като се произнесъл и във връзка с чл.78 ал.1 от ГПК за заплатените от ищеца такси, разноски по производството(възнаграждение за един адвокат). С оглед цената на предявените искове и същността на производството, заплатеното и определено адв.възнаграждение, съдът е намерил, че не било прекомерно и дори под регламентирания минимум по Наредба№1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно чл.7 ал.2 от Наредба№1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа минималното възнаграждение за обуславящия установителен иск бил в размер на 402.50лв., а за обусловения осъдителен иск бил в размер на 400.00лв., като макар да се касаело за два кумулативно съединени иска, съдът не присъдил адв.възнаграждение за всеки от тях, както претендирал процесуалният представител на ищеца, доколкото и двата иска се основавали на облигационно правоотношение, произтичащо от един и същи юридически факт договор за кредит. В този смисъл не е намерил основание за преразглеждане на решението си.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е с правно основание по чл.274 ал.1 т.2 от ГПК ввр. чл.248 ал.3 от ГПК е подадена в законоустановения срок по чл.275 ал.1 от ГПК(в т.ч. и с внесена ДТ) от страна, която има правен интерес от обжалването му в атакуваната част. Жалбата отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 от ГПК и е допустима. Ето защо тя следва да се разгледа по същество.

Според чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Ето защо съдът е длъжен да се произнесе по искането на страните за разноски, а като не е сторил това с прекратителното определение, следва да стори това с определение по реда на чл.248 от ГПК. Искането на ответника по реда на чл.248 от ГПК е процесуално допустимо. Искането за присъждане на разноски може да бъде направено от страна с допълнителна молба след постановяване на решението(в срока за обжалване, която съдът разглежда по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Разноските съставляват акцесорно вземане, обвързано пряко с уважаване или не на претенциите и не се включват в спорното право, а се изразяват като правна последица, поради което са и извън 3 предметния обхват на осъдителния иск, който цели да установи със сила на присъдено нещо наличието на конкретно облигаторно задължение, произтичащо от правоотношение, различно от процесуалното, обуславящо отговорността за разноски - чл.78 от ГПК. При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените от него разноски(ако такива са поискани своевременно) – чл.78 ал.1 от ГПК, съответно - при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от ответника разходи – чл.78 ал.3 от ГПК. Това са общите постулати във връзка с присъждането/неприсъждането на разноските в производството.

Съгласно чл.3 изр.I от ГПК, участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато предоставените на страните процесуални права не се упражняват добросъвестно(напр. при липса на материално право или за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица), е налице злоупотреба с процесуално право. Дали едно материално право е упражнено добросъвестно или не, се преценява въз основа на фактите по делото за всеки конкретен случай. Основният спорен въпрос в случая е - дали предявяването на искове с отделни искови молби, а не с една молба, представлява нарушение на въведеното в чл.3 от ГПК изискване участващите в съдебните производства лица и техните представители да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. По този въпрос е налице противоречива съдебна практика, която не е и преодоляна с тълкувателно решение, по реда на чл.130 ал.2 ввр. чл.124 от ЗСВ. Действително са образувани пред ВТРС няколко дела между същите страни, във връзка с различни договори помежду им, но това само по себе си не води до извод за злоупотреба с права, тъй като се касае за отделни, самостоятелни правоотношения(при идентичност на страните) и исковете не са във взаимовръзка с различните правоотношения. Логично е обективното съединяване на искове да се допусне само по едно правоотношение между страните. Настоящият съдебен състав отчита, че преценката по чл.213 от ГПК да съединят или да се откаже съединяване на дела в едно производство е изцяло в правомощията на разглеждащия ги(в случая първоинстанционен съд) и не подлежи на инстанционен контрол. Ето защо, не са налице предпоставките за исканата пълна отмяна на решението в частта за разноските.