Решение № 2394 от 11.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2394 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Наталия П. Лаловска

Темислав М. Димитров при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100504614 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника И. Б. С. срещу решение № 20010754/06.02.2022г., постановено по гр.д. № 65246/2020г. по описа на СРС, 46-и състав, с което съдът е приел за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД, че дължи на ищеца Ф. Е. Л., сумата 2 550 лева – задължение по договор за паричен заем от 21.06.2011г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 42604/2014г. по описа на СРС, 46-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт.

Първоинстанционният съд допуснал процесуално нарушение като не обсъдил разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК. Намира, че в конкретния казус забраната на чл.

164, ал. 1, т. 4 ГПК била преодоляна, но СРС незаконосъобразно изключил показанията на св. С. от доказателствения материал, от които се установявало погасяването на паричното задължение. Неправилно бил приложен и интитутът на погасителната давност. Позовава се на съдебна практика. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а вместо това - постановено друго, с което предявеният срещу него иск бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ищец Ф. Е. Л. депозира 1 писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Забраната по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК не била преодоляна, тъй като изрично съгласие за разпит на свидетел ищецът не бил давал. Отделно от показанията на св. С. не се установявало погасяване на процесното задължение, а били описани отношения между страните, които били съвсем различни, а твърдения за наличието на такива страните по делото не въвели. Неоснователни били и възраженията за неправилно приложение на института на погасителната давност – позовава се на предвиденото от нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК обратно действие.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

По предявения по делото иск за установяване на вземане по договор за заем в тежест на ищеца е да докаже, че между страните възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем, по силата на което на 21.06.2011г. изпълнил задължението си да предаде на ответника уговорената сума от 2 550 лева, а за ответника възникнало задължението да върне заетата сума в уговорения срок до 01.08.2010г. Доказателствената тежест за същите релевантни факти е за ищеца. При установяване на горното в тежест на ответника е да установи в процеса погасяването на дълга и то при дължимо от него пълно и главно доказване.

От представеното по делото писмено доказателство – договор за заем от 21.06.2011г. с нотариална заверка на подписите, неоспорен от страните, се установява, че на посочената дата същите постигнали съгласие, че ищецът предава в заем на ответника сума в размер на 2 550 лева, която ответникът поел задължение да върне до 10.08.2011г. С полагането на подпис в договора ответникът С. удостоверил, че получил сумата – чл. 2 от съдържанието на документа. С получаването на заемната сума за ответника възникнало и задължението му да я върне до посочената в договора падежна дата.

При доказателствена тежест за ответника да установи в процеса при условията на пълно и главно доказване погасяването на дълга, по делото за последното са ангажирани единствено гласни доказателства, събрани посредством разпита на св. С. – съжителстваща на семейни начала с ответника И. Б. С..

Предвид нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Такъв именно е и разглежданият казус, доколкото паричното 2 задължение на ответника за връщане на заемната сума е установено с писмения договор за заем. Преодоляването на посочената забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК - свидетелски показания са допустими, ако страните изразят изрично съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства.

В случая с отговора на исковата молба ответникът С. е поискал двама свидетели, с чиито показания да установи твърдението си, че погасил всички свои задължения към ищеца. С определението си по чл. 140 ГПК СРС направо уважил искането, като при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, допуснал до разпит един свидетел по искането на ответника. С нарочна молба по делото ищецът оспорил твърдението на ответника, като заявил на първо място, че ответникът не изложил ясни твърдения как станало погасяването – с банков превод, на ръка, пощенски запис или по друг начин.

Твърди, че след сключването на договора страните не се били срещали. Поискал свидетел за насрещно доказване – че страните не се били срещали и че заемът не бил върнат. Искането било уважено. В първото по делото о.с.з. показанията си изложили свидетелите С. и доведеният от ищеца свидетел Съселов.

При горните факти по делото настоящият съдебен състав намира, че забраната за разпит на свидетели по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК не е преодоляна по реда на чл. 164, ал. 2 ГПК, тъй като липсва изрично съгласие на насрещната страна. В случая ищецът не е заявил становище по искането на ответника за събиране на гласни доказателства – такава възможност не му е предоставяна от съда. Молбата на ищеца с искане да му бъде допуснат свидетел за насрещно доказване не може да се тълкува като заявена изрична и несъмнена воля за съгласие по смисъла на чл. 164, ал. 2 ГПК, нито за конклудентна такава. Цитираната във въззивната жалба на ответника съдебна практика е неотносима към разглеждания казус, доколкото същата визира случаи, в които ограничението, установено от нормата на чл. 164, ал. 1 ГПК, било преодоляно, поради изричното съгласие на страните по смисъла на ал. 2 от същия текст.

За пълнота на изложението настоящият съдебен състав отбелязва, че дори и показанията на св. С. да бяха допустими и ценени от настоящия съдебен състав, същите не биха променили изводите на съда за недоказаност на факта на погасяване на паричното задължение на ответника по договора за заем.

Разпитана св. С. – съжителстваща на съпружески начала с ответника С. от м.08.2011г. излага, че познавала ищеца Ф. Л. още от 2009г. Той бил наемодател на жилището, в което ответникът С. живеел със съквартиранти. Свидетелят знаела, че от живущите били натрупани общи комунални сметки към „Топлофикация София“ ЕАД и „Софийска вода“ АД. Твърди, че затова бил сключен и договорът за заем – като „гаранция“, ако И. изпадне в невъзможност да ги плати. Страните се съгласили, че към наема от 600 лева ще бъде плащана допълнителна сума за „изчистване“ на задължението за комунални разходи. Платените суми били описвани в тефтер, в който 3 и Ф. и И. се подписвали. Това продължило до м.05.2012г., когато Ф. помолил И. да се изнесе, поради предстояща продажба на апартамента. Към 01.06.2012г. остатъкът от задължението бил от 700 лева и бил платен на два пъти, като плащането отново било отразено в същия тефтер.

При преценката си по чл. 172 ГПК съдът намира, че показанията на св. С. не могат да бъдат кредитирани и единствено въз основа на същите да се приеме, че именно задължението по процесния договор било погасено. Свидетелят не е възприела лично договореностите между страните, не е присъствала при подписването на договора. Излага, че присъствала на разговор между страните след подписването на договора, в който те се разбрали да бъде давана сума всеки месец към наема за изчистване на задълженията към „Софийска вода“ АД и „Топлофикация София“ ЕАД.

Показанията не кореспондират, а напротив – противоречат на чл. 1 от съдържанието на сключения договор, който гласи, че задължението за връщане на сумата 2 550 лева следва да бъде изпълнено изцяло в срок до 10.08.2011г., т.е. след месец и 19 дни от сключването на договора, а не помесечно като добавка към наема. Показанията на св.

С. не се подкрепят от никое от събраните по делото доказателства. В случая по делото е безспорно, че ответникът С. е автор на изявлението, обективирано в приложения по делото договор за заем от 21.06.2011г., предвид на което настоящият съдебен състав приема, на осн. чл. 180 ГПК, че от съдържанието на документа се установява волята на страните за сключване именно на договор за заем и че ответникът получил сумата 2 550 лева, като заемна такава, със задължението да я върне до посочената в договора дата – 10.08.2011г. Показанията на св. С. не кореспондират и с конкретните защитни възражения на ответника - с писмения си отговор на исковата молба ответникът С. релевирал единствено възражение за изтекла погасителна давност за вземането и твърдение, че погасил всички свои задължения към ищеца. В нито един етап от развитието на производството по делото ответникът не е въвеждал твърдения, че описаното в договора задължение се основава на факти, различни от заем. Показанията не кореспондират и с процесуалното поведение на ответника – същият не е ангажирал писмени доказателства за погасяване на задължението си, макар и свидетелят С. да излага, че такива били съставени. Ответникът не е заявил и искане по чл. 190 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи въпросния тефтер. При носена от ответника тежест да установи в процеса погасяването на дълга други доказателства не са ангажирани. Дължимото от ответника пълно и главно доказване не е проведено, поради което съдът приема, че задължението за връщане на заемната сума не било изпълнено от ответника.

Неоснователно е и възражението на ответника за погасяване на вземането на ищеца по давност.

В случая ищецът Ф. Е. Л. сезирал съда със заявление по чл. 417 ГПК на 4

05.08.2014г., към който момент законовоустановеният от нормата на чл. 110 ЗЗД общ петгодишен срок на погасителната давност не бил изтекъл. На 04.11.2011г. по образуваното ч.гр.д. № 42604/2014г. по описа на СРС, 46-и състав, съдът издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. На 19.12.2011г. ищецът получил изпълнителния лист, а на 22.01.2015г. депозирал пред ЧСИ М.Ц. молба за образуване на изпълнително дело. С молбата заявил искане за връчване на ПДИ на длъжника, извършване на справка за имуществото му, насочване на изпълнителни действия срещу установеното имущество, а върху банковите сметки на ответника да бъде наложен запор. С молбата си за образуване на изпълнително дело от 22.01.2015г. ищецът, на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, възложил на ЧСИ Ц. да определи начина на изпълнението. Видно от отбелязването на гърба на изпълнителния лист по посоченото изпълнително дело ПДИ и заповед по чл. 417 ГПК не били връчени на длъжника С.. На основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното дело било прекратено.

Постановлението на ЧСИ Ц. е от 27.01.2020г.

С молба от 30.01.2020г. ищецът поискал ЧСИ Ц. да образува ново изпълнително дело. С молбата заявил искане едновременно с изпращането на ПДИ на длъжника да бъде наложен запор на банковите му сметки, на трудовото му възнаграждение, на притежаваните автомобили и възбрана върху притежаваните имоти. С молбата си за образуване на изпълнително дело от 30.01.2020г. ищецът, на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, възложил на ЧСИ Ц. да определи начина на изпълнението. По образуваното изпълнително дело № 20208400400130 по описа на ЧСИ Ц. ПДИ била връчена на длъжника И. Б. С. на 25.02.2020г. В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК същият депозирал по ч.гр.д. № 42604/2014г. по описа на СРС, 46-и състав възражение, като искът за съществуване на вземането, за което по ч.гр.д. № 42604/2014г. по описа на СРС, 46-и състав на 04.11.2014г. била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, бил подаден от ищеца Ф. Л. в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.