Определение № 2407 от 30.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2407 гр. София, 30.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Д, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно частно гражданско дело № 20261100500481 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ответника Е. И. Г. срещу определение от 26.08.2025 г., постановено по гр.д. №31466/2024 г. по описа на СРС, 29 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. №212769/17.06.2025 г. с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решение №9700/27.05.2025 год., постановено по гр.д. №31466/2024 г. по описа на СРС, 29 състав в частта за разноските.

В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят, счита, че при определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение, съдът е следвало да прецени не само фактическата и правната сложност по делото, а и материалния му интерес, който в случая възлиза на значителна сума. Основният довод на съда за редуциране на адвокатското възнаграждение, че производството се е развило и приключило в рамките на едно открито съдебно заседание, няма как да се прецени при заплащането му, поради което не може да служи за критерий при определяне на по–нисък размер на дължимото се възнаграждение.

Моли съда да отмени обжалваното определение, като постанови друго, с което да уважи претенцията на жалбоподателя в пълен размер.

Ответната страна С.И.Г. в законоустановения срок не взема становище по частната жалба.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба, и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на производството по гр.д. №31466/2024 г. на СРС, 29 състав, е образувано по предявения от С.И.Г. срещу Е. И. Г. положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че С.И.Г. е титуляр на 1/2 ид.ч. от правото на собственост от следния недвижим имот: имот с идентификатор ***. по КККР, одобрени със заповед №РД-18- 739/21.11.2017 г. на ИД на АГКК, представляващ апартамент с адрес: гр. София, ул. „********, на основание давностно владение, осъществявано в периода от 14.08.2008 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 31.05.2024 г.

1

С постановеното по делото решение съдът е отхвърлил изцяло предявения иск като неоснователен. Със същото ищецът С.И.Г. е осъдена да заплати на ответника Е. И. Г. на основание чл.78 ал.3 ГПК сума в размер на 4750,00 лв. - направени разноски за платен адвокатски хонорар, намален от сумата на 9000,00 лв., заплатена, съгласно представена разписка за получаване на сумата.

С молба от 17.06.2025 г. ответникът е поискал съдът да измени решението в частта за разноските, като му се присъди пълния размер на претендираните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 9000,00 лв.

С обжалваното определение СРС е оставил без уважение молбата на ответника, като е изложил съображения, че при редуциране на размера са взети предвид минималните размери, установени в Наредба №1/2004 г., своевременно направеното възражение за прекомерност и актуалната съдебна практика на СЕС относно липсата на обвързващ характер на минималните размери, посочени в цитираната Наредба. Изложени са подробни съображения относно спазването на установените в решенията на СЕС критерии за преценка на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение.

Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. По общите правила за възлагане на разноските в съдебното производство ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска - чл.78 ал.3 ГПК. Разноските по делото се понасят от страната, която с неоснователните си фактически и/или правни твърдения, респ. незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото.

От представената по делото разписка за получаване на сума, уговорена като възнаграждение за изготвяне на искова молба и процесуално представителство по делото, се установява, че ответникът е заплатил в брой на процесуалния си представител адв. Р.М. сумата в общ размер на 9000,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. В този смисъл извършването на претендираните съдебни разноски за адвокатски възнаграждения се явява доказано, доколкото, когато възнаграждението е заплатено в брой и този факт е отразен в договора за правна помощ, а самият договор е приложен по делото, той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатското възнаграждение /така т.1 ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

Съгласно чл.78 ал.5 ГПК, съдът може да намали разноските за адвокат, ако платеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но не помалко от минимумите по чл. 36 ЗАдв. Последната норма всъщност делегира на Висшия адвокатски съвет издаването на Наредба за минималните адвокатски възнаграждения.

Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.4 Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение в случая е 3958,38 лв.

Същевременно обаче, съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл.101 пар.1 ДФЕС във връзка с чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101 пар.1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл.101 пар.1 ДФЕС вр. чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият 2 клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101 пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл.101 пар.2 ДФЕС вр. чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101 пар.1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В пар.21 е припомнено, че чл.14 Директива 2004/48 прогласява принципа, според който направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следва да се отбележи, че в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС е прието, че „запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Съдът е извел задължение на националния съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба №1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

При съобразяване на практика на СЕС в горецитираните решения, съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Като допълнителни критерии са посочени осигурения достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото“ преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е „прекомерно“ се има предвид уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

Извършените от процесуалния представител на ищеца в хода на производството действия, 3 както бе отбелязано по–горе, също влизат в обхвата на преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В настоящия случай предметът на делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като са съобразени вида на предявения иск и че се касае за една искова претенция за признаване за установено спрямо ответника, че ищеца е собственик на 1/2 ид.ч. от описания в исковата молба недвижим имот, материалния интерес по делото и ангажираните в процеса доказателства. Разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, проведено на 12.03.2025 г., при провеждането на което процесуалният представител на ответника е взел участие, като е имал и активно процесуално поведение, включващо и отправяне на въпроси към разпитаните по делото свидетели. От една страна, следва да се отбележи, че предвид изхода на спора, процесуалният представител на ответника е организирал и осигурил ефективна защита на правата и законните интереси на своя доверител, като е навел възражения и изложил твърдения, които ведно с ангажираните доказателства опровергават твърденията на ищеца в исковата молба, респ. водят до отхвърляне на иска. Процесуалният представител на ответника своевременно е изпълнявал и дадените от съда указания. От друга страна, обаче, в случая, както вече бе отбелязано, не се касае за спор, който да се отличава със завишена фактическа и правна сложност, доколкото по правопораждащите факти на предявените претенции е формирана константа и непротиворечива съдебна практика. По делото не са допускани и приемани заключения на вещи лица, за които да е било необходимо запознаване и даване на становище.