Решение № 83 от 11.04.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Сливница, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Паулина Бл. Велкова като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20241890100819 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Д. Р. И. срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване за недействителен договор за потребителски кредит № ************** от ************** г. поради противоречие със закона, а именно чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, в условията на евентуалност иска прогласяване не недействителността на клаузата по чл.5 от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, като заобикаляща закона – чл.19, ал.4 ЗПК и поради противоречие с добрите нрави.

В исковата молба са изложени твърдения, че между ищеца, като кредитополучател и ответникът като кредитодател е сключен посочения договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева. В договора е посочен ГПР в размер на 49.66 %. В договора била уговорена клауза, която създавала задължение за ищеца да даде подходящо обезпечение на задълженията си по договора. Такова обезпечение е предоставено чрез сключване на договор за гаранция с трето лице, посочено от ответника, по който договор е предвидено възнаграждение за гаранта в размер на 150 лева. Твърди се, че възнаграждението за гаранта не е включено в ГПР, което прави същия неясен и непълен, което е приравнено на липса на посочен ГПР, поради което счита договора за кредит за нищожен. В условията на евентуалност счита, че клаузата по л.5 от договора е нищожна на посочените по-горе основания – като неравно правна и води до увеличаване на ГПР.

В срока по чл.131 ГПК не постъпил отговор от ответника. Подаденият от него такъв е извън срока по чл.131 ГПК, поради което съдът ще го цени като становище по делото, с което се оспорват исковете. Признава, че между страните е сключен посоченият от ищеца договор за кредит, със съдържанието, описано в исковата молба. Признава, че в договора за кредит е налице клауза в чл.5, която задължава ищеца – потребител да даде подходящо обезпечение на задълженията си по договора. Признава, че договорът за кредит е обезпечен, чрез сключване на договор за гаранция между ищеца и трето лице – Мултитют Банк. Не се 1 оспорва, че по това правоотношение е уговорено възнаграждение за гаранта, както и че възнаграждението не е включено в ГПР. Счита, че нито договорът за кредит, нито сочената от него клауза са недействителни. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Районен съд - Сливница, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По същество:

Предявени са искове с правна квалификация – чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД и евентуален иск по чл. 26, ал.1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че изложените твърдения за недействителност на договора и оспорените клаузи. Ответникът следва да докаже валидно сключен договор за кредит, валидно постигнати клаузи за възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане.

С Определение от 28.01.2025 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за потребителски кредит № ************** от ************** г., по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 200 лева и в който е уговорен ГПР в размер на 49.66 %. Както и че в договора е уговорена клауза по чл,5, която задължава ищеца – потребител да даде подходящо обезпечение на задълженията си по договора.

Признава се, че вземанията по договора за кредит са обезпечени с договор за гаранция, сключен между ищеца и трето лице - Мултитют Банк, посочено от ответника, по който договор е предвидено възнаграждение за гаранта. Не се спори, че това възнаграждение е в размер на 150 лева и не е включено в ГПР.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Ф.Б.“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Спорно по делото е валидно ли е сключен договорът за кредит.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.10, от ЗПК, доколкото в посочения в договора ГПР не е включено възнаграждението за гаранта по договора за гаранция.

Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително 2 лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е възнаграждението за гаранта, което макар и да е уговорено по друго правоотношение с трето лице, е свързано с договора за кредит и това правоотношение е възникнало във връзка и по повод на договора за кредит. Възнаграждението за гаранта се поема още към момента на сключване на договора за кредит и приемането на това задължение – поръчителство чрез гарант, на който се заплаща възнаграждение, представлява условие за сключване на договора за кредит. Без приемането на това условие не може да бъде сключен договора за кредит.

Като не е включена стойността на възнаграждението за гаранта към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото не е посочен коректен размер на ГПР, което се приравнява на липса на ГПР.

Наред с това не са посочени и взетите предвид допускания при определяне на ГПР и какво конкретно се включва в неговия размер.

Горното прави договора недействителен, поради сключването му в противоречие със законна, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, която нищожност ще бъде обявена с решението по искане на ищеца.

Поради уважаване на главния иск съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск.

По отговорността за разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат ищеца.

Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като доказа такива в размер на 50 лева – платена държавна такса, които на основание чл.78, ал.1 ГПК, ще се присъдят изцяло.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно който ищецът и ЕАД „Д. М.“ са уговорили адвокатско възнаграждение за представителство по делото в размер на 1900 лева с ДДС, като в договора е обективирана разписка за заплащането на това възнаграждение от ищеца на адвокатското дружество.

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС "Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства", а според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора /чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД/. Съдът е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт, а именно - противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора.

Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА, където е постановено, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да е справедливо и 3 обосновано.

В случая съдът приема, че договорът за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и ЕАД „Д. М.“ е нищожен, поради противоречие с чл.36, ал.2 ЗА.

Това е така, доколкото уговореният размер на адвокатското възнаграждение е нито справедлив, нито обоснован. Възнаграждението не отговаря на правната и фактическа сложност на делото, каквато в случая липсва, като се има и предвид, множеството дела, които се водят в страната и вече безпротиворечивата практика на съдилищата за нищожност на договора за кредит, при некоректно посочен ГПР, след постановяване на няколко решения на СЕС в този смисъл. /В този смисъл е Определение № 300 от 19.03.2025 г. по ч.гр.д. № 23/2025 г. на ОС - София/

Съдът счита, че не следва да се толерира такава злоупотреба, независимо, че от ответната страна не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а е длъжен да не допуска и да осуети необосновано и непропорционално разместване на имуществени блага.

Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.3 ГПК както страните, така и техните процесуални представители следва да упражняват добросъвестно и съобразно добрите нрави своите процесуални права.

В случая нито ищецът, нито неговият пълномощник упражняват добросъвестно своите процесуални права, като уговарят възнаграждение неотговарящо на правната и фактическа сложност на същото, като същото не може да бъде съизмеримо единствено с материалния интерес по делото, който макар и на висока стойност не повишава правната и фактическа сложност на делото и не променя вида и характера на извършваните процесуални действия, които са идентични по множеството водени дела между същите страни, и не може да обоснове по-високо възнаграждение

Във връзка с горното следва да се посочи, че пред настоящия състав са висящи още 10 дела между същите страни със същия предмет – иск за нищожност, но на различен договор за кредит, като по всички 10 дела, при нисък материален интерес и липса на правна и фактическа сложност на делото, се претендира адвокатско възнаграждение в размер от 1900 лева с ДДС по всяко едно.

Наред с това на съда е служебно известно, че между същите страни със същия предмет с различен договор за кредит са висящи още близо 30 дела пред други състави на РС – Сливница с идентично адвокатско възнаграждение. Повечето от договорите за кредит са сключени и падежирали преди повече от 5-6 -7 г., като отдавна е изтекла давността за вземанията по кредита и за сумите, платени над главницата, като воденото на дела за нищожност на същите няма реална правна стойност, като единствено се водят такива дела, с цел да се генерират разноски за адвокатски възнаграждения, доколкото практиката на СЕС позволява да се предявяват такива искове /за нищожност/, независимо, че всички суми по договора за кредит са заплатени.